В момента младата жена спеше.
Гант вдигна очи, щом Пейнтър влезе.
— Каза няколко думи, когато дойдох. Още се тревожи за бебето си.
— Всички се тревожим.
Президентът кимна.
— Някакви вести от екипа на място? Намерили ли са вашия човек?
На Пейнтър никак не му се искаше да попарва надеждата в очите на бащата, но за днес беше приключил със заблудите.
— Нямало го е. Но се надявам да е оставил някакви следи. Би трябвало всеки момент да разберем.
Гант въздъхна и отново се обърна към дъщеря си. Заговори бавно, с голямо съжаление:
— Аз я изкарах под прожекторите и превърнах детството й в спектакъл, в мишена за пресата. И още нямам време за нея. Нищо чудно, че се разбунтува. Нищо чудно, че избяга, без да каже нито дума. Нима съм спечелил по някакъв начин доверието й? — Вдигна очи и избърса една сълза, но нито за миг не пусна ръката й. — Обещах й, че ще открия Уилям. Не искам да я разочаровам отново.
Пейнтър приближи и постави ръка на рамото му, като мислено се закле да направи всичко по силите си.
— Онова, което сториха на нея, на семейството ми… — рече Гант. — Ако открия кой е организирал всичко това, кой е измъчвал момичето ми, ще ги накарам да съжаляват до края на дните си. Няма да има бърза смърт. Ще страдат, както никой друг не е страдал. Ще превърна живота им в ад на земята.
Пейнтър знаеше, че ако има някой, който е в състояние да направи това, този някой беше именно президентът Джеймс Гант.
Внезапна суматоха ги накара да се обърнат.
Джейсън влетя задъхан в стаята.
— Директоре. — Младежът не спря и за миг, а продължи покрай леглото към съседния кабинет. — Лайнъс току-що попадна на нещо.
Пейнтър се беше заразил от възбудата му. Нужна му беше секунда, за да си спомни, че Лайнъс бе помощникът на Джейсън в онази програма за идентифициране на автомобили. Надеждата пламна отново в него.
„Какво са открили?“
Втурна се след Джейсън в лекарския кабинет. Хлапето вече беше при компютъра и пръстите му летяха над клавиатурата.
— Какво има? — попита Пейнтър.
Президентът също спря на прага и се заслуша.
— Ще ви покажа — каза Джейсън, без да спира да пише. — Именно затова дойдох тук. Лайнъс проверява всички основни пътища от Чарлстън и търси дали онзи форд не е засечен отново. Проблемът е, че колкото повече се отдалечаваш от града, толкова повече стават и променливите — колата може да тръгне по различни пътища, които се разделят като клони на дърво.
— Какво намерихте? — натисна го Пейнтър.
— Това. — Джейсън посочи екрана. Там имаше ясна снимка на предницата на един „Форд Експлорър“. — Колата е заснета от камера на подвижен мост край Оринджбърг, Южна Каролина.
През предното стъкло се виждаше Лиза, седнала зад волана. Сърцето на Пейнтър затуптя по-бързо от облекчение и ужас едновременно. До нея седеше някакъв мъж, който бе вдигнал неестествено ръце зад себе си, сякаш се протягаше. Или може би беше вързан.
— Намерили сте я — промълви Пейнтър. — Кога е направена снимката?
Джейсън го погледна смутено и разтревожено.
— Преди два дни… на датата, когато доктор Къмингс беше отвлечена в Чарлстън.
— Коя е доктор Къмингс? — попита президентът от вратата.
„Тя е всичко за мен“.
На глас Пейнтър отговори:
— Една от агентите, изпратени да проучат Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън.
Физиономията на Гант стана мрачна. Вероятно си спомни записа, който беше видял — с жените, потопени в резервоарите с гел.
Джейсън привлече вниманието му отново към снимката и посочи.
— Ето това ме развълнува най-много.
Пейнтър се наведе към екрана.
— Табелката с номера.
— Абсолютно ясно заснета. Казах на Лайнъс да пусне търсене на джипиеса на колата, за да видим дали ще успеем да я открием. Би трябвало…
На екрана се появи диалогов прозорец.
— Мисля, че е това — Джейсън щракна върху връзката.
Фордът изчезна и се смени с карта. На нея премигващ син кръг се движеше към границата, където ъгълът на Южна Каролина се пъхаше между Джорджия и Северна Каролина. Накрая кръгът се превърна в малък триъгълник дълбоко в планините Блу Ридж.
Президентът също се беше приближил до екрана.
— Можеш ли да увеличиш и да разбереш адреса? — обърна се Пейнтър към Джейсън.