Намери в кабинета си Ковалски — с качени върху бюрото на Пейнтър крака, с ръце върху корема, хъркащ.
Пейнтър срита краката му.
Ковалски изхърка оглушително и се събуди.
— Готови ли сме? — попита той.
— По-готови не можем да бъдем.
Пейнтър взе от шкафа кобур със „Зиг Зауер“ в него. Останалата екипировка на щурмовия екип чакаше на летището. Самолетът беше в готовност. Докато си слагаше кобура, погледът му се спря върху снимката на Лиза на бюрото му — усмихната, с блестяща под лятното слънце коса, с леко разтворени устни. Любовта му към нея беше нещо осезаемо, не мисъл или чувство, а тежест в сърцето му, натиск върху гърдите, жега във вените.
И точно в този момент осъзна истината.
„Трябва да купя пръстен“.
Някакво движение при вратата го накара да погледне натам. На прага стоеше Тъкър, следван от Каин.
Пейнтър провери за последен път ремъците на кобура и се обърна.
— Капитан Уейн?
Тъкър влезе вътре.
— Сър, бих искал да участвам в мисията.
— Оценявам го, капитане, но ви наехме да откриете Аманда. Изпълнихте задълженията си към нас.
— Разбирам, сър. — Лицето на Тъкър продължаваше да изглежда като изсечено от камък. — Но това не може да се каже за задълженията ми спрямо Аманда. Изоставих детето й в Дубай и искам шанс да поправя тази грешка.
— Определено можем да се възползваме от допълнителен човек… както и от кучешки нос. Но имайте предвид, че ще направим въздушен десант в имението на Гант.
Въздушното пространство над имението на президента беше затворено. Забранената за полети зона бе определена десетилетия преди Джеймс Гант да стане президент — жест от страна на щата Южна Каролина за щедростта на клана.
Планът на Пейнтър бе да проникнат в зоната, да скочат и да се приземят в територията на имението. А тази територия беше огромна — повече от 120 000 хектара, 1200 квадратни километра обвити в мъгли планини, водопади, тъмни гори и тучни поляни. Границите на имението не бяха ясно очертани, тъй като фамилията бе изкупила на етапи съседните ферми, имения и овощни градини, увеличавайки имота си.
Този затънтен насечен терен би трябвало да им осигури прикритие и да им позволи да продължат пеша до целта.
Тъкър като че ли нямаше проблем със скачането с парашут.
— Двамата с Каин имаме много скокове — увери го той. — Нося и специални кучешки ремъци.
— Тогава сте добре дошли.
Ковалски стана, протегна се и излезе с тях.
— Наистина ще хвърлим това място на кучетата.
Пейнтър тръгна по коридора. Очакваше вече да е пристигнал още един от екипа, но той явно закъсняваше и щеше да му се наложи сам да стигне до летището. Времето течеше. Джейсън Картър щеше да поеме командването в комуникационния център и да координира акцията. Беше тежък товар за младите му плещи, но Пейнтър знаеше, че ще се справи. Джейсън вече беше събрал свой екип и управляваше по-старите агенти с ентусиазма, присъщ единствено на младите.
Пейнтър стигна асансьора точно когато вратата му се отвори.
В кабината стоеше последният член на ударния отряд. Съпругът на Кат нагласи изкуствената си ръка, закрепи я със завъртане на китката и размърда пръсти. Явно Монк вече беше минал през развойния отдел, за да вземе осъвременения модел, поръчан от Пейнтър. Протезата беше специално проектирана за тази мисия и трябваше да им помогне при проникването в Хижата.
— Крайно време беше — каза директорът.
Монк го изгледа свирепо.
— Ти се опитай да намериш детегледачка навръх Четвърти юли… Да идем да си приберем жените.
Планините Блу Ридж
— Значи твърдите, че това дете може да живее вечно? — попита Лиза. — Че е безсмъртно?
Едуард продължаваше да седи в кабинката.
— Като изключим нещастните случаи и болестите — да, може да живее много дълго. Предполагам, че ще са нужни още изменения, за да се постигне истинско безсмъртие. Но в крайна сметка, както вече казах, това дете не е първият безсмъртен, роден на този свят.
— Какво означава това?
— Тъй като имаме време, докато Петра приключи с генетичните изследвания, ще се опитам да обясня. Това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като спасихте детето.