Грей забърза напред към вратата до една от камините. Водачът почука.
— Влез.
Грей беше въведен в малка библиотека, обзаведена като дневна, с антикварни френски мебели, малка камина и съвсем малки прозорци, не по-големи от амбразури, от които можеше да се надзърне навън към градината.
Единственият човек в помещението седеше в кресло до студената камина. Беше облечен в консервативен сив костюм, макар че бе свалил сакото си и го бе преметнал през облегалката. Бялата риза беше с разкопчана яка, ръкавите бяха запретнати.
Робърт Гант протегна ръка.
Водачът на екипа забърза към него и му връчи предавателя и ключовете за белезниците на Грей, след което излезе. Явно имаше конкретни заповеди, тъй като двамата не размениха нито дума.
Вратата се затвори.
Братът на президента се загледа в лицето на Грей.
— Страдал ли е?
Грей нямаше нужда да му обясняват за кого става въпрос. Въпреки това не знаеше на какъв терен се намира. Положението се влошаваше от огъня в гърдите му, който се надигаше към очите му, изгаряше спирачките на самоконтрола му. Но тъй като бе закопчан и зависим от предавателя, не можеше да направи нищо друго, освен да стои на място. Краката му трепереха от желание да го засилят към човека пред него въпреки последствията. Стисна юмруци толкова силно, че белезниците се впиха дълбоко в китките му.
Робърт махна към другото кресло до камината.
Грей седна, без да се доверява на самия себе си. Седеше на ръба, готов да се хвърли напред, да отмъсти доколкото може на човека, отговорен за смъртта на майка му.
Робърт попита отново и този път гласът му трепна:
— Моля ви… зная, че операцията на Джими е напразна. Чух мрачната прогноза. Но в онези последни моменти брат ми страдал ли е?
Грей чу повече болката в гласа му, отколкото самите думи. Самият той беше настроен на тази вълна и това му помогна да погледне отвъд кървавата мъгла на гнева и да види едва сдържаната агония на човека пред себе си. Очите на Робърт бяха зачервени, изпълнени с болка, кожата му бе станала пепелява като сакото му.
Поради някаква причина, въпреки че го мразеше неистово, Грей отговори възможно най-искрено:
— Не. Брат ви не е страдал.
Робърт кимна и сведе поглед към скута си.
— Благодаря ви.
Остана дълго време в тази опечалена поза. Когато отново вдигна глава, по лицето му се стичаха сълзи. Избърса ги и се загледа в студената камина, сякаш се нуждаеше от топлина.
Промълви следващите думи съвсем тихо:
— Съжалявам за майка ви.
Грей се стегна и едва се сдържа да не се хвърли напред.
Но видът на лицето, на което бе изписана толкова истинска мъка, потуши гнева му.
— Загубата е удар, от който сърцето никога не може да се освободи. Много добре знам това. Цената е прекалено висока. Дори за вечен живот, който сега изглежда толкова ужасно нещо.
Грей си спомни, че Сейчан беше казала нещо подобно. Какво ставаше с този човек? Беше очаквал да бъде измъчван и разпитван след пристигането си тук. Единствената му надежда бе, че Пейнтър е открил тайното му съобщение и е разбрал достатъчно, за да се сети къде са го отвели.
— Натрупваната мъка за един човешки живот е повече, отколкото може да понесе сърцето — обясни Робърт.
— Единствено безсърдечните могат да понесат повече. Или много младите, онези, които са твърде наивни, за да разберат наистина загубата. Какъвто бях аз, когато дойдоха за мен.
— Кога и кой е дошъл за вас? — не разбра Грей.
Робърт продължи да мълчи, сякаш обмисляше нещо, явно се колебаеше.
— Ще ви покажа. Можете да се окажете полезен за плановете ми.
Стана и го поведе след себе си. Отиде до библиотеката и дръпна някаква скрита ръчка, отваряща тайна врата. Част от библиотеката се отдръпна, разкривайки каменно стълбище, което се спускаше по спирала надолу.
Робърт водеше. Стълбището се осветяваше от лампи по стените. Грей очакваше да види паяжини и факли, но вместо това просто се озоваха в подземието. Когато отвори вратата на долната площадка, той видя перални и кухни. Накрая се озоваха в изба. Засводени тунели, издълбани в скалата, се разбягваха в множество посоки, слабо осветени от голи крушки по таваните. От двете страни имаше масивни дъбови бъчви. В съседните помещения, подобни на малки параклиси, посветени на Бакхус, имаше високи рафтове с прашни бутилки, сами по себе си невъобразимо богатство.