Робърт погледна без интерес компютрите.
— Ако залата е нашето сърце, това е нашият мозък, паметта ни. Тук се пази цялото ни потекло, не само под името Гант, но и други имена, изгубени в миналото. Чак до легендарното ни начало.
Грей искаше да чуе това.
— Какво начало?
— Лунният сърп и звездата. Нашият първи символ. Някои от най-ранните ни записи свързват тези две изображения с ханаанския бог на човешките жертвоприношения.
„Това определено ви приляга“.
— Богът се казвал Молох и се изобразявал като рога на крава или роговете на лунния сърп. Тясно свързан с него е бог Ремфана, представян като звезда. Някои от нашите историци смятат, че корените ни достигат до времето на Мойсей, че сме били прогонени от него, задето сме се кланяли на полумесеца и звездата. — Робърт погледна назад към жезъла. — Има един стих от Деяния на апостолите: Вие възприехте скинията Молохова и звездата на вашия бог Ремфана, образи, които направихте, за да им се покланяте; и Аз ще ви преселя оттатък Вавилон *.
— Значи твърдите, че сте потомци на онези прокудени идолопоклонници?
— Не зная. Но Кръвната линия е наистина древна и още пази някои стари еврейски традиции, като…
Обърнаха се, когато зад стъклената стена вратата на асансьора избръмча и се отвори. От кабината излезе позната фигура. Високата руса жена крачеше целенасочено напред. Леденият поглед обходи помещението и незабавно прецени ситуацията.
Скован от изненада, Робърт пристъпи напред.
— Петра? Защо… как дойде тук?
Петра приближи стъклената преграда и въведе код от другата страна. Дебелите стоманени пръти блокираха вратата.
Робърт се втурна напред и задърпа дръжката.
Явно някой беше разбрал за предстоящото предателство.
Робърт осъзна истината и престана да дърпа.
— Ти си от Потеклото — извика той през стъклената стена. — Защо не ми е било съобщено?
— Ние сме легион — отвърна тя. — И не всички сме доволни от твоята служба. Когато изгубихме детето, което си беше напълно безполезно, аз се свързах с онези, на които служа, и им съобщих какво открих тук. Как поставяш мъката си пред необходимостта. Своето семейство пред Потеклото. Опитваш се да разкъсаш тъканта, оцеляла хилядолетия. Това няма да продължи. Ти вече не си от полза за Потеклото.
— Но аз ви водих толкова много години!
Тя се усмихна гадно, сякаш се надсмиваше над думите му.
— Когато тялото е силно, главата може да бъде отсечена. Ще си отгледаме нова глава и ще бъдем по-силни с нея. Ти ще бъдеш изоставен. Този клон на фамилията Гант ще бъде отрязан заедно с всички плодове, родени от него. Ще разчистим старото, за да направим място за новото. Без сълзи, устремени единствено към целта си.
Дланта на Робърт, опряна върху стъклената врата, се отпусна.
— Разчистването ще започне тук. След десет минути. В три часа, подобаващо символично число. Задействах предпазната система за твоите лаборатории и за този трезор на вековете. Днес Потеклото ще захвърли своето минало и ще гледа единствено към бъдещето. Безсмъртието е на крачка от нас. Безграничната власт е на прага ни.
Колкото и да е странно, Петра се поклони с уважение.
— Онези, които обичате, няма да страдат — каза тя, без да сваля поглед от Робърт. — Дори онези, за които не вярвате, че знаем.
Робърт се хвърли напред и заудря с юмрук по стъклото.
— Спри! — задавено извика той.
Тя се върна при асансьора. Беше обърната към тях, но гледаше другаде. Двамата вече бяха забравени.
Грей изчака вратата да се затвори, след което погледна Робърт.
— Доколкото разбирам, май сте уволнен. — Обърна се и му посочи белезниците си. — Какво ще кажете да махнем това?
Робърт изглеждаше едновременно разгневен и покрусен.
„И аз съм минал през това“ — помисли си Грей.
Докато братът на президента махаше белезниците му, той зададе въпроса, чийто отговор се боеше да научи:
— Каква е тази предпазна мярка?
Лицето на Робърт беше смъртно сериозно.
— Термобарична бомба. Една ще унищожи тези подземия. Но лабораторията… — Той поклати глава, пребледнял като платно.
— Какво ще стане с лабораторията?
Сирените за евакуация завиха из комплекса, замигаха светлини и обагриха всичко в кървавочервено.