Беше оглушен и трябваше да вика, за да чуе собствения си глас:
— Навън!
Робърт погледна с тъга зад себе си към историческото богатство, което предстоеше да бъде унищожено. Погледът му се спря върху жезъла — Бахал Ису, жезълът на Исус, — но той беше затворен зад бронирано стъкло. Нямаше нито време, нито сили да се добере до него.
С натежало сърце прие, че ще трябва да го изостави.
Изправен на несигурните си крака, зашеметен от взрива, той се остави да бъде изведен. Трябваше да използва отпечатъка от дланта си и кода, за да извика отново асансьора. Докато чакаха, Робърт се взираше към обгърнатия в дим музей.
— Може би е по-добре да умра — рече той. — След онова, което направих…
Грей трябваше да го задържи мотивиран.
— Робърт, искам да споделя нещо с вас. За брат ви Джими и дъщеря му Аманда.
— Какво за тях? — с пресекнал глас попита Гант.
— И двамата са живи.
Робърт трепна и рязко се обърна към него.
— Какво?
Докато асансьорът се спускаше и вратите се отваряха, Грей му разказа най-общо какво беше станало.
— Трябва да помислим за сина на Аманда — рече той.
— Споменахте, че е тук.
Робърт го изгледа мрачно, докато кабината се издигаше.
— Беше, но го отвлякоха отново.
Този път беше ред на Грей да се обърне рязко към него.
— Друга пленница — обясни Робърт. — Лекарка. Жена, която разследваше клиниката.
Грей изпъна рамене и го изгледа.
— Лиза Къмингс ли?
— Познавате ли я?
— С нея имаше ли и друга жена?
— Да. И двете бяха в лабораторния комплекс заедно с племенника ми. Но той е на шестнайсет километра оттук. Не можем дори да ги предупредим навреме.
Грей изруга и сърцето му се сви болезнено. Бутна Робърт към стената — по-силно, отколкото беше възнамерявал.
— А какво стана с жената, с която бях заловен аз? Сейчан. И тя ли е била отведена в проклетата лаборатория?
Робърт повдигна вежди от реакцията на Грей.
— Не — бавно рече той. — Аз… държахме я тук.
Кабината спря и на тежко бронираната врата сякаш й трябваше цяла вечност, за да се отвори. Грей едва се сдържа да не я заблъска с юмруци — както от желание да стигне по-бързо до Сейчан, така и от безсилие, че не е в състояние по никакъв начин да помогне на Лиза и Кат.
Най-сетне дебелата врата се отвори достатъчно, за да могат да излязат и да се върнат през огромната винарска изба обратно в мазето. Грей бързаше — не знаеше дали оръжието не е достатъчно, за да унищожи и подземието… а може би и целия замък?
Дори Робърт нямаше представа.
Грей не искаше да остава тук, за да разбере.
— Къде е Сейчан? — попита той, готов да побегне.
— Ще се изгубите. — Робърт трябваше да подтичва до него, за да не изостава. — Ще ви покажа. Но…
— Но какво?
— След като Петра ни остави долу… — Робърт го погледна уплашено и извинително. — Мисля, че отиде да я убие.
39.
4 юли, 14,52 ч.
Във въздуха над планините Блу Ридж
— Седем минути — съобщи пилотът от кабината.
Пейнтър се намираше в товарния отсек на С-41А на военновъздушните сили, турбовитлов транспортен самолет със средни размери. Бяха долетели от Вашингтон с реактивен самолет и се бяха прехвърлили в по-малката машина, която бе по-добре пригодена за инфилтрация и евакуация на военни части, тъй като в общи линии се състоеше от пилотска кабина и товарно пространство.
Екипът му беше товарът.
Тъкър подготви Каин в общите им ремъци. Ковалски и Монк си провериха взаимно екипировката. Пейнтър вече беше готов и сега седеше с лаптоп в скута и следеше сателитната връзка, която му даваше картина в реално време на имението Гант и показваше движението на земята, за да помогне за проникването им в Хижата.
— Директоре, пращам ви нов сигнал — каза в ухото му Джейсън Картър. — Засякохме движение на малко повече от шестнайсет километра от имението. Не го забелязахме преди, защото цялото ни внимание беше насочено към Хижата. Но е по-добре да го видите.
Картината на екрана се отдалечи от Хижата към насечената територия на континенталния водораздел.
Кой се беше озовал чак там?
Виждаше се дребна фигура, изправена до водопад. В ръцете си държеше някакъв пакет… не, дете. Образът се увеличаваше и увеличаваше, докато не остана място за съмнение.