Лиза стоеше на някакво плато от другата страна на водопада. Приятелката й се беше оказала в капан между отвесните скали зад нея и кипналата вода.
При това не беше сама.
Държеше бебе в ръцете си.
Кат също й махна — и замръзна.
Викът на Лиза не беше привлякъл само нейното внимание. Зад приятелката й, върху скалата, слънчевите лъчи се отразиха в някакво създание с размерите на малък лъв. Беше се надвесило над ръба като някакъв стоманен водоливник.
— Кат! — извика Лиза и продължи да маха, привличайки още повече вниманието към себе си с целия шум и движения.
— Лиза! Не мърдай! — извика й в отговор Кат.
Лиза поклати глава и доближи длан до ухото си. Ревът на водопада явно й пречеше да чува.
Кат се чудеше как да я предупреди, как да й покаже със знаци какво да прави.
„Никога не съм била добра в тези игри“.
Още преди да започне, създанието се заспуска надолу по отвесната скала.
Лиза не беше на себе си от щастие, че Кат е в безопасност. Драматичната поява на приятелката й, скочила полугола на едно дърво и преследвана от рояк сребристи ловци, я изпълни с радост и надежда.
Грохотът на водопада заглушаваше думите на Кат, но тя явно беше разбрала и започна да прави някакви знаци. Ръката й посочи към водопада, след което Кат се направи, че си взема душ.
Лиза не разбра и поклати глава. Бебето в ръцете й започна да мърда, вероятно от постоянния рев на водопада.
Някакъв камък отскочи от корниза, превърнал се в неин затвор.
Кат повтори жеста, този път малко по-различно. Посочи водопада и размаха пръсти пред лицето си.
Лиза погледна и видя, че част от корниза минава зад водопада, но той беше обгърнат в мъгла и пръски, а от време на време водата го заливаше.
Накрая Кат изпъна ръка и посочи право нагоре.
Още един камък полетя от скалата и удари площадката.
Тръпки на ужас побиха Лиза. Внезапно изпита усещането, че я наблюдават.
Обърна се и погледна нагоре.
От скалата висеше някакво чудовище от стомана с остри като бръснач нокти и зъби от титан.
Лиза изкрещя, отстъпи няколко крачки и едва не се хвърли в реката долу.
От шума и движението лъскавата глава се завъртя към нея, разкривайки черни фасетъчни очи — сензори, насочени право в лицето й.
Лиза замръзна и млъкна.
И тогава бебето започна да плаче.
Кат гледаше безпомощно как стоманеното чудовище се спуска надолу, забивайки закривените си нокти в цепнатините, местейки крайник след крайник с неизбежността на добре навит часовник.
„Хайде, Лиза. Спомни си какво ти показах“.
Тракането и бръмченето под клона й напомни за собственото й положение. Петте създания с вид на шлемове бяха обкръжили дървото и стояха неподвижно. Изведнъж куполообразните им гърбове се отвориха по средата и се прибраха, разкривайки по четири по-малки робота вътре. Те бяха плоски и четвъртити, с малки перки във всеки край.
В унисон целият въздушен флот се издигна от на земните си носачи и се подреди в зловеща формация.
Между създанията имаше идеална координация. Сякаш по даден знак, ятото полетя нагоре по дървото, като сечеше листа и малки клонки с острите си като скалпели остриета. Изкачваха се като смъртоносно торнадо от кинжали.
Кат вдигна щита и тръбата.
Силно издрънчаване за момент отклони вниманието й обратно към водопада и корниза. Чудовището явно беше изгубило опора и падна. То се превъртя и се изправи на крака на площадката.
Кат се загледа, но от Лиза нямаше и следа.
От внезапния шок на ледената вода дъхът на Лиза секна.
Прикри, доколкото може пищящото дете, сви се над него, приближи го до гърдите си, за да го стопли.
Отстъпи колкото може по-назад по корниза зад водопада, като внимаваше да не полети надолу.
След първоначалния шок беше разбрала съобщението на Кат. Всъщност именно онези черни очи на стоманената мечка — студени, неземни сензори, преценяващи света — й помогнаха да интерпретира пантомимата на приятелката си. Създанието използваше някакъв метод, за да ловува и да се ориентира.