Сейчан се вцепени. Думите бяха докоснали оголен нерв.
Петра явно усети реакцията й и продължи презрително:
— Ама че жалък боклук. По-добре да умреш като куче, вместо да живееш като такова.
Тя стреля — но Сейчан вече се движеше, докато мускулите на ръката на противничката й се стягаха в очакване на отката.
Куршумът все пак опари хълбока й, когато се завъртя странично, за да стане по-трудна мишена. Удари с рамо Петра в пищялите и тя полетя.
Сейчан се претърколи, готова да се хвърли към оръжието.
Но Петра не го беше изпуснала. Падна на едно коляно, все така с лице към нея, все така насочила пистолета към лицето й.
В този миг Сейчан осъзна две неща.
„Тя е по-добра от мен. И още по-лошо“.
Затвори очи… и си представи с тъга едно лице, докато пистолетът стреля отново и отново към нея.
Горещ вятър мина покрай главата й.
Куршумите се забиха в гърдите на Робърт, когато се хвърли между жената и оръжието и я закри с широкото си тяло, подобно на стена пред цвете. Болката беше незначителна в сравнение със загубата, която можеше да допусне, ако не успее.
После в стаята влетя Грей, взел автомата от мъртвия охранител в коридора. Стреля на автоматичен. Петра отлетя назад, но Грей държа спусъка натиснат, докато патроните не свършиха.
Едва тогава се обърна.
— Сейчан… — промълви той и се завтече към нея.
Робърт разбра, че Грей я обича. Виждаше се в очите му.
И той навремето беше обичал толкова силно жена. Беше я срещнал, докато бе млад посланик в Югоизточна Азия. Представи си как сладкото й лице грейва на лунната светлина в градината, насред цъфналите вишни, спомни си устните, меки като тихата песен на дроздовете в клоните на дърветата, и ромона на фонтана.
Но винаги оставаше пленен най-вече от изумрудените й очи, които отразяваха всичко вътре в нея и не помръкваха нито за миг. Любовта й, отражение на неговата собствена, беше завинаги замръзнала в нефрит.
Прокара пръст по скулата й, любовта й блесна… и в този момент времето се промени, но не и очите.
„Не и очите…“
Не знаеше как се е озовал в ръцете на Сейчан. Вдигна ръка и я докосна нежно — нещо, което му бе завинаги забранено.
Знаеше, че е добре да умре тук.
В обятията на дъщеря си.
Сейчан държеше мъжа. Не разбираше, беше озадачена от внезапните сълзи в очите му. Куршумите го бяха отхвърлили в ръцете й. Тя го улови — човека, който беше жертвал живота си за нея. Същият, който я беше затворил тук.
„Защо?“
Той се взираше мълчаливо в нея, сякаш я изпиваше с очи, вдигна ръка да докосне бузата й. И колкото и да беше странно, тя му позволи. Нещо в очите му й внуши, че не може да му откаже.
Грей дойде при нея и се отпусна на колене.
Убийцата беше мъртва.
Жената имаше име, но онези пет букви бяха без значение.
В крайна сметка тя беше безименна, просто целенасоченост в човешка форма.
Сейчан изгледа окървавения труп и отново се обърна. Изведнъж се беше почувствала някак по-свободна.
„Няма да бъда като теб.
И съм по-силна“.
Грей я прегърна през рамо.
— Сейчан…
Това беше простият отговор. Тя имаше име, казано от човек, който му даваше тежест, дълбочина, смисъл, същина.
Но в този момент тя научи, че е имала и друго име, което никога не бе знаела. Умиращият в обятията й мъж й го каза. Ръката му се отпусна безсилно.
— Имаш очите на майка си… — едва чуто прошепна той.
Треперещи пръсти намериха нейните, може би усетили шока й.
— Опитах да те защитя, да те скрия… да те държа далеч от тях. — Очите му не се откъсваха от лицето й. — Но след като майка ти беше отведена… ми отне толкова време да те намеря. И щом те намерих, не можех да те пусна… егоистично… но да призная, че те има, щеше да означава смърт за теб. Затова те крих пред очите на Гилдията, бяхме близо един до друг, но завинаги разделени. Бях сляп, наивен за жестокостите, които ще ти бъдат причинени, за онова, което ще се иска от теб по-късно… съжалявам…
Сейчан не знаеше какво да каже. Беше се върнала в миналото, спомняше си онази нощ, скрита под леглото, онемяла от ужас, докато извличаха майка й навън.
Пръстите му стиснаха за последен път.
Сейчан се взираше в него. Невъзможно. Това беше баща й.