Пейнтър беше сигурен.
С Гилдията бе свършено.
— Но винаги ще има и нови кризи, които да посрещаме — притисна той Тъкър. — Можем да използваме човек с твоите уникални таланти.
Тъкър се усмихна криво.
— Ще се въздържа. Никога не съм бил добър отборен играч. Но ако ви потрябвам, имате ми номера.
Обърна се и тръгна по коридора редом с Каин.
— Чакай! — извика Пейнтър след него. — Нямам номера ти.
Тъкър се обърна и извървя няколко крачки заднишком. Кривата усмивка се изправи.
— Нещо ми подшушва, директоре, че ако наистина ви потрябвам, ще ме намерите.
Прав беше.
Пейнтър вдигна ръка са довиждане.
Тъкър просто се обърна и изчезна зад ъгъла. Последна се скри размаханата опашка на Каин, готов за нови приключения.
Пейнтър остана неподвижен още секунда. Знаеше, че пак ще му се случи да види Тъкър и Каин.
Лиза се появи до него.
— Готов ли си?
„И още как“.
Хванати за ръце, двамата излязоха от болницата на ярката слънчева светлина. Отпред ги чакаше файтон, покрит с любимите й хризантеми — тъмночервени листенца, поръбени в златно.
Джейсън беше изнамерил редкия вид и пратката бе пристигнала навреме. Ковалски беше натоварен да уреди превоза. Цяла седмица беше подхвърлял един и същи лаф: „Извинете, но трябва да се видя с един човек за един кон“.
След още няколко стъпки Лиза позна цветето и незабавно заподозря, че има нещо.
— Пейнтър…? — започна тя.
Той я отведе до файтона, помогна й да се качи и падна на коляно върху стъпалото, показвайки малката, обшита в кадифе кутийка в ръката си.
Дланите на Лиза политнаха към бузите й.
— Не!
— Още не съм задал въпроса.
Тя свали ръце. Лицето й грейна и се изчерви като листенцата на хризантемите.
— В такъв случай — да, да, да…
Вдигна го на крака и направо го залепи за устните си. Целуваха се, смееха се, без да се отделят, след което продължиха към нещо по-дълбоко и смислено. За един безкраен момент останаха прегърнати, като мълчаливо си обещаваха никога да не се разделят.
Но явно имаше и уловка, клауза в договора, която трябваше да се разгледа преди това.
Лиза се дръпна навътре във файтона, като го помъкна след себе си. Обърна се към него.
— Искам деца… просто да сме наясно.
— Знаех си, че не трябва да го правя, след като видя бебето.
— Сериозно говоря. — Тя вдигна пръсти. — Искам две.
Пейнтър зяпна ръката й.
— Тогава защо си вдигнала четири пръста?
Кат се тръшна тежко на канапето в дневната, свали слънчевите си очила и лекия шал, който скриваше голата й глава. Шевовете по цялото тяло я сърбяха ужасно и нервите й бяха като нажежени.
Монк влезе няколко минути по-късно, понесъл Пенелопи, която дремеше невинно в обятията му.
— Бебето? — попита той.
— Вече е в люлката. Взе ли проходилката?
— Може да остане в минивана. Ако някой реши да счупи прозорец и да я открадне, негова си работа. Да вземе и памперсите, ако иска.
Монк продължи по коридора към детската стая, сложи детето в леглото и се върна при нея на дивана. Отпусна се и въздъхна.
Кат прокара длан по главата си. Внезапно очите й се насълзиха.
Монк я придърпа към себе си.
— Какво има?
— Виж ме само. Цялата в шевове и корички, без коса. Знаеш ли какви погледи ми хвърлят, когато изляза в парка?
Той завъртя лицето й към себе си и я придърпа, за да може Кат да види, че говори искрено.
— Ти си прекрасна. И ако това те притеснява, косата расте, а пластичният хирург ми обеща, че почти няма да останат белези.
Целуна я нежно по устните, за да запечата думите си.
— И освен това — добави, като търкаше собствената си бръсната глава, — да си плешив е чудесно.
— За теб — каза тя и избърса сълзите си.
Останаха прегърнати още няколко дълги съвършени минути.
— Чух, че говореше с Пейнтър — рече Монк. — Сигурна ли си, че няма нищо против?
Кат кимна на гърдите му и отвърна сънено:
— Мхм.
— А ти имаш ли нещо против?
Тя се дръпна, доловила сериозния му тон.
— Знам, че току-що плачех за драскотините си. Но…
Извърна се леко засрамена.