Теренът, през който пътуваха, обясняваше необходимостта от подобни модификации. Пътят беше по-скоро кална пътека през тъмната джунгла. Сомалия по принцип имаше сух климат, но дъждовният сезон — наричан гу, както бе подочула — беше свършил току-що. По-голямата част от дъждовете се изсипваха върху тези възвишения покрай Аденския залив. А влагата, която не падаше под формата на дъжд, се стелеше като гъста мъгла.
Рязко друсане я накара да подскочи високо. Единствено предпазният колан й попречи да излети от колата. Отначало си бе помислила дали да не направи точно това — да скочи и да рискува в тъмната джунгла. До нея обаче седеше як пазач, въоръжен и потен, който дъвчеше — местен стимулант, използван от почти всички. Зад се движеше втори, още по-голям джип, който свежда до нула шансовете й за спасение.
А и тя знаеше, че всеки опит да избяга щеше да изложи на риск не само нейния живот.
Свали колана надолу, под издутия си корем и над тазовата кост. Трябваше да пази детето си. Бебето, което растеше в утробата й, бе по-важно от собственото й благополучие. То беше причината тя и съпругът й да рискуват и да отлетят на другия край на света.
„За да те предпазим…“
А сега бебето беше попаднало в чужди ръце, бе се превърнало в инструмент, чрез който пиратите щяха да поискат още по-голям откуп. Помнеше жадния поглед на англичанина върху корема й, докато я отвеждаха от яхтата. Тук животът беше стока за покупко-продажба и това се отнасяше дори за новия живот, който растеше в нея.
„О, Мак, така се нуждая от теб“.
Затвори очи и сърцето й се сви от последния спомен за съпруга й, от страха и любовта в очите на Мак. Потръпваше от ужаса, който беше последвал, от начина, по който отрязаната му глава бе метната на леглото, където се бяха любили така нежно само часове преди това. Но Аманда нямаше време да скърби за съпруга си.
Пое дълбоко дъх, за да се успокои, поемайки влажното благоухание на хвойна и дива лавандула от гъстата гора. Макар вцепенена от мъка и ужас, трябваше да остане силна. В южните щати беше неприлично да те хванат, че се потиш пред хора. По време на тежката кампания на баща си се беше научила външно да изглежда спокойна и дружелюбна, дори вътрешно да крещеше с пълно гърло. Вместо това се усмихваше, стискаше ръце и търпеше топли потупвания по гърба. Дори с враговете… особено с враговете?
Така че продължаваше да сътрудничи на похитителите — изпълняваше всяка тяхна заповед, винаги беше отстъпчива и покорна. И през цялото време наблюдаваше. Това беше друг урок, който бе научила от баща си, и думите, с които й обясняваше какъв е най-добрият начин да вземе надмощие над противника, сега отекваха в главата й.
Дръж си очите отворени и езика зад зъбите.
Смяташе да прави точно това. Засега пиратите с нищо не показваха, че знаят чия дъщеря е. Дори не я бяха разпитали все още. Всъщност почти не бяха разговаряли с нея. Изсумтяване, инструкции с жестове, някоя и друга рязка заповед. Най-вече да пие вода.
„Не искаме на бебето ви да се случи нищо лошо.“
Предупреждението беше дошло от човека, който седеше на мястото до шофьора — англичанина с тънкия мустак и безупречното облекло. Той беше единственият, който неотменно бе около нея, макар че през по-голямата част от деня не й обръщаше внимание, а седеше прегърбен пред лаптопа, свързан със сателитен телефон и джипиес.
Аманда се загледа в тила му, като се опитваше да разбере що за човек е, какви са слабите му места. Той чукна няколко клавиша и на екрана на компютъра се появи топографска карта. Тя се престори, че е схваната, и се наведе напред, опитвайки се да надникне над рамото му и да получи някаква представа къде се намира и накъде отиват. Пазачът й обаче грубо я дръпна назад и ръката му се задържа върху лявата й гърда, която бе чувствителна и подута. Тя плесна пръстите му, с което си спечели само похотлив поглед.
Претърпяла поражение, Аманда се загледа мрачно в мъгливата гора.
Изтощението и страхът бяха разтеглили деня в поредица размазани картини. На зазоряване бяха слезли на сушата при малко крайбрежно селище — оживени паянтови барове, хотели, ресторанти и публични домове. И всички обслужващи пиратите. А по броя скъпи автомобили по наскоро павираните улици и недостроени крайбрежни вили си личеше, че пиратството е доходоносен и процъфтяващ бизнес. Индустрията се охраняваше от милиция, която кръстосваше улиците в джипове „Мерцедес“ и размахваше застрашително оръжие през свалените прозорци, гарантирайки, че никой няма да се опита да спаси заложниците. А несъмнено имаше и други заложници, освен нея. Когато катерът им влезе в пристанището, тя бе забелязала множество заловени съдове — рибарски кораби, платноходки, една лъскава яхта, а също и петролен танкер, хвърлил котва в по-дълбоки води. Престоят им в селището продължи по-малко от час. Там беше предадена на друга пиратска банда и изведена от градчето в нагорещен, зле проветрен микробус „Фолксваген“. Пътуваха половин ден през изсушени и заравнени от безмилостното слънце земи. Монотонният пейзаж се разнообразяваше от време на време от някое село от кирпичени колиби. Спираха само колкото да се изпишка, което се случваше често и всеки път бе унизително. В далечината се извисяваха планини, които с всеки изминал час ставаха все по-високи и по-високи.