Грей не забеляза нищо необичайно във външния й вид, но имаше доверие на преценката на Сейчан.
Ковалски не подозираше нищо. Той взе един банан и го подуши.
— Ще купуваме или не?
Грей продължи нататък към хотела, увличайки опашката след себе си.
— Значи Амур не е толкова лоялен, колкото твърди ЦРУ — прошепна Сейчан.
Присламчи се към него като към любовник. В тази страна не се гледаше с добро око на физическия контакт между мъже и жени, но въпреки това имаше странно вълнуваща интимност в това да бъдат толкова близко един до друг, без да се докосват.
— Пейнтър го подозираше — промърмори Грей.
Директорът беше разгледал различните потенциални контакти и се беше спрял върху Амур най-вече поради противоречивото му поведение в миналото. Изглеждаше, че той няма нищо против да сменя страните, особено ако са замесени много пари.
„Веднъж пират, завинаги пират“.
Грей продължи да върви небрежно по улицата с другарите си, без да си прави труда да се отърве от опашката. Искаше да следят екипа му. Амур играеше опасна игра, но тя отговаряше на целите им.
Защото същата игра можеше да се играе от двама.
Тъкър Уейн спазваше безопасна дистанция зад Амур Махди — вървеше на една пресечка зад него.
Радиостанцията в ухото му избръмча.
— С него ли си?
Беше командир Пиърс. Тъкър докосна микрофона на гърлото си.
— Да.
За да се смеси с местните, беше нахлузил широк кариран макавиис над бронежилетката си и тюрбан, за да скрие косата и чертите на лицето си. Не че тук нямаше бели лица. Градът явно привличаше мъже без принципи от цял свят. Наред с вездесъщите африкански диалекти бе чул германска, испанска и френска реч.
Въпреки това Тъкър се стараеше изобщо да не попада в полезрението на целта си, като се доверяваше на другия чифт очи повече, отколкото на своите.
На няколко метра пред него Каин се спотайваше в сенките и се прокрадваше напред, придържайки се плътно към рушащата се стена на нечие имение и прескачайки или заобикаляйки препятствията. Малцина обръщаха внимание на овчарката. По улиците скитаха предостатъчно бездомни кучета, измършавели от глад, с четящи се ребра.
Пред тях Амур зави на следващата пресечка и започна да се отдалечава от оживената зона на новите хотели и големите къщи. Движеше се решително към една изравнена от булдозери част на града, заета от кранове, купчини чакъл и метални фургони, подготвящи разширяването на деловия център.
Тъкър съобщи за промяната в посоката.
— Напуска новия град и върви към една по-занемарена част. Определено не се прибира у дома.
Беше запомнил всичко, което успя, за целта си къде живее, къде се среща с приятели на питие, къде намира любовницата му. Сега Амур не отиваше в никое от обичайните си свърталища.
— Продължавай да го следиш, но спазвай дистанция — предупреди го Грей. — Не искаме да го подплашваме.
„Знам как да си върша работата — кисело си помисли Тъкър, докато наближаваше ъгъла. — Нали затова ме нае… тоест нали затова ни нае“.
Каин вече беше спрял на ъгъла и погледна назад. Тъкър вдигна длан.
На място.
Тъкър огледа терена пред тях. Високи огради, скрити зад платнища, минаваха от двете страни на пътя и не позволяваха достъп на минувачите до строителните площадки. В този час наоколо нямаше жива душа. Не му оставаше друг избор, освен да чака.
„Ако го последвам, незабавно ще ме видят и с прикритието ми е свършено“.
Засега имаха известно преимущество. Грей беше направил всичко възможно да запази в тайна факта, че Тъкър участва в мисията. Дори пристигнаха от Танзания в Сомалия с различни самолети. Грей искаше очите на всички да бъдат насочени към екипа му, за да може Тъкър да действа необезпокояван.
В края на улицата Амур спря при заключена порта в оградата. Посрещна го охранител с АК-47. Двамата доближиха глави, след което охранителят кимна и отключи. После изчезнаха вътре.
„Какво е намислил?“
Тъкър тръгна напред и няколко метра по-нататък попадна на дупка между оградата и песъчливата земя. Висок метален контейнер за отпадъци скриваше мястото. Извика Каин, посочи дупката, направи кръг с пръст докосна носа си.
Изпълзи под оградата и потърси миризмата на целта.
Тъкър знаеше, че Каин може да се справи с тази задача. Хората имат 6 милиона обонятелни рецептори в носовете си; ловните кучета — 300 милиона, което прави обонянието им хиляда пъти по-силно и им позволява да надушат миризма от две футболни игрища разстояние.