В края на командата Тъкър свали ръка с дланта надолу, нареждайки по този начин на Каин да остане скрит, ако открие целта си.
След като приключи, прокара длан по черната жилетка на овчарката, която се сливаше идеално с козината. Това бе тактическа щурмова жилетка К9, водонепроницаема и подсилена с кевлар. Провери слушалката на Каин, която им позволяваше да общуват в полеви условия, след което включи миниатюрната камера за нощно виждане на нашийника и я закрепи между щръкналите уши на кучето.
Екипът се нуждаеше от очи и уши.
Тъкър извади мобилен телефон, въведе код и на малкия екран се появи собственото му зърнесто изображение. Наведе се и бързо почеса партньора си по врата, като не пропусна да провери жилетката, за да е сигурен, че нищо няма да издаде местоположението на Каин.
Удовлетворен, клекна и обгърна главата на кучето в дланите си. Треперещите мускули издаваха вълнението на Каин. Езикът му се изплези. Тъмните очи срещнаха погледа на Тъкър. Това бе една от уникалните черти на кучетата — те ни разглеждат така, както и ние тях.
— Кой е добро момче? — прошепна той на приятеля си. Това си бе техен малък ритуал.
В отговор Каин вирна нос и докосна неговия.
Тъкър най-сетне стана и посочи към дупката под сградата.
Тръгвай.
Каин се обърна и се пъхна плавно отдолу. Опашката му изчезна за секунди. Тъкър погледна телефона. На малкия екран се появи картина на булдозери и купчини трошени плочи от железобетон. Образът трептеше и люлееше като в някакъв зле режисиран филм на ужасите.
Тъкър докосна микрофона на гърлото си.
— Имаме видеовръзка, командире. Ако искате да гледате представлението.
Докато чакаше отговор, пъхна блутуут слушалка свободното си ухо. През нея чу тихото запъхтяно дишане на Каин.
— Разбрано — отвърна Грей в другото му ухо. — Да видим какво е намислил приятелят ни Амур.
Тъкър се спотаи в сянката на контейнера и загледа напредването на партньора си. Кожата му беше настръхнала от страх.
„Пази се, приятел“.
Каин се носи плътно долепен до земята, наострил всичките си сетива, издирващ плячката си. Нощта около него е в различни оттенъци на сивото, примесени с приглушени цветове. Купчини камъни се извисяват от двете му страни и му осигуряват тайни пътеки напред. Смачкана картонена чашка оживява под лекия полъх на вятъра и движението отвлича вниманието му, но само за миг.
Когато видимостта е слаба, обонянието компенсира — миризмите се трупат пласт върху пласт, маркират времето, изграждат рамка на стари пътеки около него.
Горчива мускусна диря на диво животно…
Парлива воня на урина, бележеща територия…
Изгоряло масло откъм притихналите машини…
Каин се движи през лабиринта, като поема миризмите с влажния си език и ги прекарва дълбоко през гърлото и синусите си. Ушите му се обръщат и към най-тихия шепот на пясъка — от лекия вятър, от собствените му лапи…
Напред и пак напред…
Спира на един завой и вдига високо нос.
Ето… до него достига познатата миризма на пот, остра и пикантна, буквално бликаща от целта му.
Краката му забавят ход.
Снишава се, придържайки се към сенките.
Дишането му става тихо.
Целта приближава някакви други хора. Не се виждат, но миризмата им ги издава. Скрити са зад купчина метал, лъхаща на ръжда и някакви дребни животни. Миризмата на човек доминира над всичко, силна и неприятна.
Целта върви напред, следвана от друг човек с оръжие.
Каин познава оръжията — по миризма, външен вид и звук. Познава ги.
Скритите други най-сетне излизат на открито. Целта забавя крачка и миризмата му на страх става по-остра… след което бързо изчезва.
Четиримата раздвижват устни и оголват зъби, но не заплашително. Говорят, вдигат шум.
Каин изпълзява по-близо и си открива място, от което да наблюдава и да остане невидим. Ляга неподвижен по корем, но задните му крака си остават напрегнати, готов е да побегне или да нападне.