— Плюс съпруг с предостатъчно свободно време — посочи тя. — Монк ще успее да се справи с Хариет и Пенелопи за един-два дни.
Съпругът й Монк Кокалис беше бивш агент на Сигма, който бе избрал да се пенсионира, за да прекарва повече време с жена си и семейството си. През последните мисии на няколко пъти му се случи да се размине на косъм от смъртта и нямаше нищо чудно, че излезе от играта.
— Не ми се вярва мъжът ти да хареса идеята, че работиш на терен — предупреди я Пейнтър.
— Все пак не става въпрос за пътуване до другия край на света. Южна Каролина е на две крачки.
Лицето й я издаваше. В очите на Кат танцуваха пламъчета при мисълта, че ще може отново да си изцапа ръцете. След две последователни бременности определено се нуждаеше от малко свеж въздух и раздвижване. Колкото и да бе ефективна в централата на Сигма, тя си оставаше войник по душа. Не беше завършила Военна морската академия и не се бе издигнала до капитан, за да кисне по цял ден в офис.
Пейнтър понякога забравяше това.
Той кимна.
— Мога да ви уредя полет утре сутринта.
Тя се усмихна и погледна към Лиза, която също бе ухилена.
Едва тогава Пейнтър се усети. Двете го бяха разигравали от самото начало, за да постигнат тъкмо тази цел. Вместо да ги скастри, той просто се примири с неизбежното.
— Да идем в кабинета ми — каза Кат на Лиза. — Трябва да обмислим всичко преди полета.
Лиза стана, целуна го бързо по бузата и тръгна след Кат — но не и преди да спре на прага и да се обърне усмивка, криеща безброй обещания.
— Ще се видим довечера.
Пейнтър ги гледаше как се отдалечават по коридора. Гледката не беше от неприятните. Когато изчезнаха зад ъгъла, тревогите отново го налегнаха.
Посегна към папката на бюрото и извади най-горната фотография. Беше последната снимка на Аманда — стоеше усмихната до съпруга си и придържаше закрилнически и гордо корема си с ръка.
Пейнтър се загледа в снимката. Едва сега забеляза спотаения в крайчеца на очите й страх, начина, по който се беше присламчила към Мак, сякаш търсеше закрила. Дори ръката около кръста на партньора й като че ли беше малко по-напрегната от обичайното.
„Какво те е уплашило, Аманда?“
Планините Кал Мадо, Сомалия
Иглата потъна в корема на Аманда, вкарвайки изгарящата упойка. Пръстите й се забиха в тънките чаршафи на болничното легло. Гледаше всичко, отказваше да се извърне.
Болничната й дреха бе вдигната нагоре, разкривайки издутия й корем и щръкналия пъп. Един чаршаф я покриваше от кръста надолу — не че досега й бяха спестили униженията.
— Това би трябвало да е достатъчно, доктор Блейк — каза високата блондинка, докато изхвърляше употребената спринцовка в червен контейнер за отпадъци. Имаше лек германски акцент. Или може би швейцарски.
— Благодаря, Петра.
Британският доктор потупа ръката на Аманда. Подобно на сестрата, той беше в хирургическо облекло — но вместо типичното синьо, неговото беше старомодно, напълно бяло. — Ще приключим за няколко минути, след което ще можете да си починете. Знам, че денят е бил дълъг за вас.
Двамата я оставиха, за да довършат последните подготовки за процедурата.
Аманда нямаше друг избор, освен да чака. Погали корема си, за да вдъхне увереност на себе си и на детето. Забеляза кожените ремъци на перилата на леглото. Плашеше я, че не си бяха направили труда да я завържат. Това показваше пълната им увереност в охраната около палатката.
Впери поглед в ултразвуковия монитор — в момента изключен, но готов да влезе в употреба при предстоящата процедура. След пристигането й я бяха прегледали веднъж, за да установят положението на бебето, да измерят черепа и приблизителната дължина на тялото. Аманда не се бе съпротивлявала на първия ултразвук. Самата тя искаше да знае какво е състоянието на детето й не по-малко от доктора.
Накрая изпита огромно облекчение, когато видя пулса му, мъничките свити юмручета и бавните сънени движения. След внимателно преглеждане на сонограмата докторът обяви, че момченцето й е в чудесно здраве.
Но явно медицинският екип още не беше приключил с нея.
Доктор Блейк се върна. Петра носеше поднос голяма спринцовка и тринайсетсантиметрова игла Аманда беше подлагана на амниоцентеза през осемнайсетата седмица на бременността си, така че знаеше какво да очаква.
Петра почисти корема й със спирт, включи ултразвука и подаде смазаната сонда на доктор Блейк. Без да откъсва поглед от монитора, Блейк насочи иглата дълбоко в корема й. Болката беше минимална, като слаб менструален спазъм.