Когато заговори, думите бяха тихи, но сякаш затиснати под огромно бреме.
— Роден съм през мухарам, в пет и деветдесетата година от хиджра.
Жофроа разбираше достатъчно арабски, за да се изсмее пренебрежително.
— Деветдесет и петата? Това означава, че е на повече от хиляда години.
— Не — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него, докато пресмяташе наум. — Неговият народ използва различно летоброене от нашето. Започва с пристигането на Мохамед от Мека в Медина.
— Значи не е на хиляда години?
— Далеч не — каза тя, след като приключи със сметките — живял е само петстотин и двайсет години.
С периферното си зрение видя как Жофроа се извръща втрещено към нея.
— Невъзможно — промълви той с треперещ глас, който издаваше колко плитко е неверието му.
Тя не откъсна нито за миг поглед от пленника. Долавяше в очите му някакво неизмеримо и плашещо познание. Опита се да си представи всичко, на което бе станал свидетел през столетията — възход и падение на могъщи империи, градове, издигащи се от пясъците и разрушавани от времето. Какви ли неща можеше да разкрие за древните тайни и забравени истории?
Но не беше дошла тук, за да го разпитва.
Пък и се съмняваше, че той ще отговори на въпросите й.
Не и този човек — ако все още можеше да се нарича човек.
Следващите му думи прозвучаха като предупреждение и пръстите му се стегнаха около тоягата.
— Светът не е готов за онова, което търсиш. То е забранено.
Тя отказа да отстъпи.
— Не си ти този, който ще решава. Ако човек е достатъчно пламенен, за да го грабне, негово право е да го притежава.
Той я изгледа мълчаливо, после погледът му се плъзна надолу към гърдите й, към онова, което бе скрито под твърдата броня.
— Същото е вярвала и самата Ева в Райската градина, когато е послушала змията и е откраднала от Дървото на познанието.
— А — въздъхна тя и се наведе напред. — Бъркаш ме. Аз не съм Ева. И не търся Дървото на познанието. А Дървото на живота.
Извади кама от колана си, изправи се бързо и заби ножа до дръжката в гърлото на пленника, като го повдигна само със силата на волята си. С този единствен удар безкрайният поток от векове стигна до кървавия си край — наред с опасността, която представляваше този мъж.
Жофроа ахна и се дръпна назад.
— Но нали именно заради него стигнахме чак дотук?
Тя освободи камата и избута с крак тялото, от което пръскаше фонтан кръв. Хвана тоягата, преди да се е изплъзнала от безжизнените пръсти на пленника.
— Не търсех човека, а онова, което той носеше — отвърна тя.
Жофроа зяпна тоягата от маслинено дърво в ръцете й. Кръвта се стичаше на струйки по повърхността, разкривайки едва забележимата дърворезба — сложно вплетени змии и лози, извиващи се по дължината на ствола.
— Какво е това? — попита ококорен рицарят.
Едва сега тя се обърна с лице към него — и заби острието в лявото му око. Беше видял твърде много, за да остане жив. Докато падаше на колене и тялото му се гърчеше противно под острието на ножа, тя отговори на въпроса му, стиснала здраво старото дърво.
— Пред теб е Бахал Ису — прошепна тя, сякаш се обръщаше към бъдните векове. — Размахван от Мойсей, носен от Давид и от царя на царете. Това е жезълът на Исус Христос.
Въведение
4 юли. След пет дни
Убиецът погледна през оптичния мерник и нагласи кръстчето върху профила на президента Джеймс Т. Гант. Провери отново разстоянието — седемстотин метра — и прицели снайперистката карабина М40АЗ в окципиталната кост зад лявото ухо — там пораженията щяха да бъдат най-големи. Веселата музика и смехът на празничния пикник звучаха в слушалката му. Остави шума да заглъхне на заден план и се съсредоточи върху мишената, върху мисията си.
В американската история трима президенти бяха умрели в един и същи ден — на 4 юли, рождения ден на страната. Едва ли беше чисто съвпадение.
Томас Джеферсън, Джон Адамс и Джеймс Монро.
Днес беше ред на четвъртия.
Затаил дъх, командир Грей Пиърс дръпна спусъка.
I.
Настояще
1.
30 юни, 11,44 ч.
Такома Парк, Мериленд