Момчето постави длан върху раменете му, сякаш да почерпи сила.
— Можеш да ни кажеш — тихо рече Алдън. — Никой не ти се сърди.
Бааши го погледна стеснително, сякаш гледа баща си.
— Аз не лъже. Не чувал приказки за жена с голям корем.
— Не съм и помислял, че си чувал, момчето ми. Какво те плаши? Какво се страхуваш да ни разкажеш?
Бааши най-сетне се пречупи.
— Чувал други истории. За човек демон в планините. Направил място като това. — Момчето обгърна с жест всичко около себе си.
— Като тази болница.
Бааши кимна.
— Но само за големите кореми на жените.
— Значи се грижи за бременни жени? — попита Алдън повтаряйки пантомимата на Грей с издутия корем.
— Да, но казват лоши неща. Майки отиват там. И не се връщат. Много лошо място.
Тъкър потупа момчето по рамото.
— Справи се чудесно, Бааши.
Момчето не вдигна глава, не показваше признаци на облекчение.
Грей отново погледна картата.
— В историите казва ли се къде в планините работи този доктор?
— Да — отвърна Бааши, но не погледна към картата.
— Можеш ли да покажеш на Каин? — попита Тъкър. Момчето погледна войника и кучето, след което бавно кимна.
— Аз покаже. Но мястото е лошо.
Тъкмо посягаше към картата, когато Ковалски нахълта в колибата.
— Приближава хеликоптер.
Новината не впечатли особено Алдън.
— Тук непрекъснато пристигат хеликоптери. Може да е пациент, материали или…
Майор Джейн изблъска Ковалски и също се втурна вътре.
— Стрелят! Залегнете!
Грей свали Сейчан на пода. Тъкър и Алдън прикриха момчето с телата си. Бааши се вкопчи в Каин.
Разнесе се пронизителен вой, последван от силна експлозия, който разтърси колибата от пода до покрива. Джейн се върна при вратата.
Последва нов писък на ракета.
Джейн скочи обратно назад с още по-лоши новини.
— Тази лети право към нас!
11.
2 юли, 05,04 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
Пейнтър се събуди от звъна на телефона — засилващо се кресчендо възходящи тонове, от които сърцето му заблъска бясно в гърдите. Лежеше до Лиза, голите им тела бяха преплетени, ръката му беше отпусната върху извивката на гърба й.
Тя се надигна заедно с него. Годините работа на повикване в болницата я бяха научили да се буди за миг. Чаршафът падна от гърдите й; очите й блестяха в мрака преди зазоряване. Тя също познаваше тази мелодия, избрана за крайно спешни ситуации.
Пейнтър грабна мобилния си от нощното шкафче.
— Директоре, имаме проблем.
Беше Кат Брайънт, обаждаше се от централата на Сигма. Пейнтър погледна часовника. Беше едва пет сутринта.
Когато си тръгна снощи с Лиза, Кат още беше в бункера, осигуряваше логистиката за мисията на Грей и координираше различните разузнавателни звена. Беше ли се прибирала изобщо у дома?
— Какво се е случило? — попита той.
— Има сигнал за помощ от онзи лагер на УНИЦЕФ в Сомалия, към който отиваше Грей. Съобщава се за ракетен обстрел. Някаква атака.
— Разполагаме ли с картина?
— Още не. Вече работя с НРС. Опитах се да се свържа с Грей, но засега няма отговор.
„Сигурно е малко зает“.
— Ами подкреплението? Имаме тюлени, които чакат в готовност в съседно Джибути.
— Мога да ги вдигна по тревога, но ще им трябват между четирийсет и петдесет минути, за да стигнат лагера във вътрешността.
Пейнтър затвори очи и трескаво запрехвърля наум различните параметри и сценарии. Ако вдигнеха по тревога тюлените, това можеше да застраши цялата мисия и щеше да разкрие преждевременно коза им. Шести екип беше разположен там с конкретната задача евакуира дъщерята на президента, а не да си играе миротворци от ООН.
— Имаме ли представа кой е нападателят? — попита Пейнтър.
— Лагерът е бил нападан двукратно през последните деветдесет дни. И двата пъти заради лекарства. И преди два месеца един от лекарите бил отвлечен от местен главатар. Възможно е тази атака да няма нищо общо с Грей или издирването на Аманда.
Пейнтър не вярваше в това. Представи си убийството на Амур Махди. Противникът сякаш знаеше всеки техен ход. Покрай всички разузнавателни агенции, заети с мисията — а сега и с намесата на англичаните от СРП — отнякъде изтичаше информация.