Тъкър клекна пред Каин. Посочи гората и докосна с пръст устните си. Стигнеха ли до нея, трябваше да станат абсолютно невидими.
Разроши козината на врата на Каин и го погледна в очите.
— Кой е добро момче?
Кучето допря нос в неговия.
„Точно така — ти“.
Тъкър чувстваше погледите на останалите. Не му пукаше, че изразява привързаността си пред тях.
— Да тръгваме — каза той и вдигна пет пръста, с което нареждаше на Каин да върви пет метра пред него.
Двамата поеха към по-плътните сенки на гората. Каин изчезна от поглед, без да раздвижи и едно листо. Тъкър го следваше, като стъпваше внимателно, оставяйки кучето да бъде като продължение на сетивата му.
В слушалката чуваше тихото дишане на Каин наред с песента на птиците и скърцането на клони. Следеше с едно око екрана на телефона, по който получаваше представа за терена отпред, какъвто го виждаше кучето.
Двамата бавно, но сигурно вървяха през гората успоредно на пътя.
Камерата за нощно виждане на Каин пропъждаше сенките и гарантираше, че няма да се натъкнат на постове в гората. Тъкър обаче се доверяваше не толкова на оборудването, колкото на носа на партньора си.
Когато Каин забавяше крачка, Тъкър правеше същото. Когато кучето заобикаляше, човекът повтаряше маневрата. Макар и на няколко метра един от друг, двамата се движеха в синхрон, подобно на балетисти.
През цялото време Тъкър тихо даваше команди на Каин, за да следва приблизително пътя.
— Бавно — каза той на партньора си. — Пълзи. Наляво.
Картината от камерата се сниши; отново приближаваха пътя.
Дърветата започнаха да оредяват.
Отпред се появиха три джипа „Ленд Роувър“, препречващи пътя точно там, където беше изсечен направо в един стръмен хребет. Пред джиповете крачеха войници; други седяха в каросериите. Трети пък преобръщаха коли или влачеха трупове, оставящи кървави дири след себе си.
Всички бяха в черни бронежилетки и шлемове и въоръжени с щурмови карабини.
Досущ като екипа, който беше убил Амур Махди.
Тъкър преброи най-малко петнайсет неприятели.
— Долу — нареди той на Каин. — На място.
Докосна микрофона на гърлото си и се свърза с Грей.
— Командире, виждаш ли това?
— Да. Няма да можем да минем през тази тълпа без сериозна престрелка. Можеш ли да намериш някакъв заобиколен маршрут?
— Ще опитам.
Остави Каин на поста му край пътя, за да пази гърба му. Докато идваха насам, беше чул ромон на вода от микрофона на кучето. Запълзя бавно назад през гората, като се оглеждаше за източника на шума. Не след дълго откри поточе, минаващо по едно песъчливо дере.
Беше широко само една стъпка и дълбоко няколко сантиметра — последен остатък от дъждовния сезон, толкова немощен, че никога не би могъл да стигне до сухите равнини.
Въпреки това потопи пръст в него и си спомни старата поговорка на инструктора си по оцеляване: „Където има вода, има и път“.
Тръгна нагоре по течението с надеждата, че думите му са верни.
Петдесетина метра по-нагоре потокът стигаше до стръмния хребет, който препречваше пътя. Тук стана свидетел на силата на водата дори когато става въпрос за такъв незначителен поток. През столетията дъждовните сезони постепенно бяха ерозирали пясъчника.
Проходът беше тесен и минаваше през серия стъпала, които лесно можеха да се изкачат и осигуряваха достъп до възвишенията.
Съсредоточен напред, Тъкър не забеляза фигурата, която клечеше до малкия вир под водопадите и пълнеше манерката си. До нея имаше автомат.
Тъкър беше забравил другото правило за оцеляване сред дивата природа.
„Винаги бъди нащрек.“
Макар да бяха на сянка, жегата изтощаваше Грей. Гледаше екрана на телефона, предаващ картина от камерата на Каин. Противниците се намираха на около четиристотин метра нагоре по пътя. Гледаше ги как се мотаят, чуваше грубия им смях. Всеки момент обаче можеха да пратят надолу разузнавач или някой от джиповете.
Трябваше да се махнат, преди това да се е случило.
Погледна часовника в ъгъла на малкия екран. Тъкър го нямаше от десет минути. Нито вест от него. Доста се беше забавил. Грей посегна към микрофона на гърлото си.
Преди да успее да заговори, някакво шумолене насочи вниманието му към гората.
Сейчан вдигна пистолета си.