Тя сви рамене.
— Вари го, печи го, здравата сме загазили, момко.
Грей не искаше да спори с нея. Нямаха избор. Трябваше да продължат напред, да открият Аманда и да направят всичко по силите си, за да оцелеят.
— Да вървим. — Той посочи напред. — Тъкър, искам Каин да бъде очите и ушите ни напред. За днес изненадите ми дойдоха в повечко.
Тъкър кимна отсечено и отиде при кучето си.
Забързаха покрай пътеката. Гората от двете й страни предлагаше добро укритие, но гъстата растителност ги бавеше и вдигаха прекалено много шум.
Точно сега трябваше да увеличат колкото се може повече разстоянието между тях и приближаващите коли.
— Не можем да го направим сами — каза Сейчан, докато крачеше енергично до него. — Охраняван лагер отпред, наемници отзад. Шансовете ни не са кой знае какви.
Грей вече беше стигнал до същото заключение. Трябваше да се надява на интуицията си, че Аманда е тук, че има причина за такава смъртоносна и открита реакция на появата им в планините. Свали раницата си и извади сателитния телефон.
Време беше да извика кавалерията.
А това означаваше, че трябва да се свърже с Вашингтон.
Грей набра номера на централата на Сигма с надеждата, че вграденото в телефона квантово кодиране ще попречи обаждането да достигне до нежелани уши. След дълго чакане и серия пароли чу познат глас:
— Командир Пиърс?
Грей въздъхна с облекчение.
— Директоре, мисля, че открихме къде е отведена Аманда. Не съм сигурен дали още е там, но за всеки случай трябва да мобилизираме тюлените да тръгнат към моите координати, за да бъдат в готовност…
— Вече е направено — прекъсна го Пейнтър. — Получих одобрението на военния министър преди няколко минути. Тюлените са на път към вас и имат заповед да се намесят само ако дъщерята на президента бъде идентифицирана. Ще пристигнат след около четирийсет минути.
„Четирийсет минути? Може да се окаже късно“.
Ревът на двигателите се засилваше, сякаш потвърждавайки мислите му. Аманда не разполагаше с четирийсет минути.
Грей изведнъж се разтревожи.
— Директоре, откъде знаете позицията ни?
— Наблюдавахме ви през последния половин час.
„Но как?“
Грей се огледа и видя как Тъкър пуска овчарката си напред, покрай края на гората.
„Каин…“
Тъкър явно беше оставил камерата на кучето включена още от блокадата.
— Идеята беше на Кат — обясни Пейнтър.
„Естествено, че е нейна“. Ако някой имаше достатъчно мозък да ги открие, без да задейства алармите, това беше Кат Брайънт. Беше доказала безброй пъти, че когато става дума за разузнавателна мрежа, тя е неуловима и находчива като паяк.
— Кат състави алгоритъм за пасивно търсене, настроен на честотата на камерата на кучето. Нищо, което да бъде засечено. Можехме да надзъртаме над рамото ви, без да издаваме къде се намирате.
Грей беше благодарен за тайната подкрепа, но това го изпълваше и със смътно безпокойство. В бъдеще трябваше да се погрижи да намери начин за заобикаляне на тази възможност, ако иска пълна самостоятелност.
— Звукът обаче е лош — завърши Пейнтър. — Все прекъсва, така че имайте го предвид. Можем да ви виждаме, но невинаги ви чуваме.
— Разбрано.
Тъкър се връщаше тичешком към тях.
— Трябва да затварям — каза Грей.
— Виждам причината — заяви Пейнтър. — Действайте. Но се…
Грей прекъсна, преди да бъде посъветван да се пази.
Нямаше нужда да чува предупреждението — а и нямаше нужда да му се казва. Все едно да пожелаеш на актьор да не си счупи крака на сцената.
Тъкър спря задъхан до него.
— Друг джип е блокирал пътя отпред. Преброих шестима около него. Има и други в лагера. — Изражението му стана тревожно. — Виж това.
Вдигна телефона си, на който се виждаше картина от лагера.
В центъра се издигаше голяма палатка върху издигната платформа. Около нея имаше пълни с пепел ями на стари лагерни огньове. Боклук, ръждясали рейки, локви разлято масло и няколко съборени палатки, зарязани в бързината — това бе всичко, което беше останало от големия лагер. От някои дървета по края на гората продължаваха да висят парцали камуфлажна мрежа, но това беше всичко.
— Като че ли лагерът е почти вдигнат — каза Тъкър. — Мисля, че е станало преди не повече от час.