Грей започна да се отчайва и стомахът му се сви на топка.
Нима бяха закъснели?
— Видях обаче някакви силуети да се движат в палатката — продължи Тъкър. — Някой все още е там.
Сейчан го чу.
— Може да са се уплашили от последствията и да са се пръснали, като са оставили жертвата си.
Грей се хвана за предположението й като удавник за сламка.
Ковалски застана до тях.
— Е, какво правим?
Джейн застана до него. На лицето й беше изписан същият въпрос.
Нуждаеха се от план за действие.
Грей прехвърли наум различни сценарии.
— Не можем да рискуваме и да подплашим останалите войници. Освен това не искаме да се сблъскваме без нужда с противника, ако Аманда вече е преместена. Няма да й помогнем особено, ако сме мъртви.
— Тогава какво? — попита Ковалски.
Грей се обърна към Тъкър.
— Трябва да надникнем в палатката.
15.
2 юли, 15,24 ч.
Планините Кал Мадо, Сомалия
Тъкър лежеше по корем до Каин на края на гората. До палатката имаше четирийсет метра открито пространство. Покрай мъжете на пътя и тримата войници, ровещи из останките на лагера в търсене на нещо ценно, всеки опит за преминаване нямаше как да остане незабелязан.
Щяха да видят бягащото куче.
Тъкър се взираше през оптичния мерник на карабината си. Един войник буташе изкривена ръчна количка, като от време на време спираше да вземе нещо от отпадъците.
Радиото изпращя в ухото му. Беше Ковалски, който докладваше от поста си на пътя.
— Компанията пристигна. Три джипа стигнаха до отбивката.
Грей отговори по всички канали:
— Ковалски, изтегли се при нас.
Останалите от екипа — Грей и двете жени — бяха изпълзели през гората и лежаха спотаени на няколко метра от единствения джип, който охраняваше останките от лагера. Всички чакаха сигнала на Тъкър. Ако Аманда беше в палатката, щяха да атакуват колата, разчитайки на елемента на изненада и на джунглата, за да не позволят на врага да осъзнае, че има огромно числено превъзходство. Ако дъщерята на президента вече я нямаше, трябваше да се оттеглят в гората и да решат как да действат от тук нататък.
— Тъкър, сега или никога — напрегнато рече Грей.
— Още не е чисто — прошепна в отговор Тъкър.
На трийсет метра от него войникът с количката вдигна някакъв компактдиск без опаковка, огледа го и го метна с рязко движение на китката.
Явно днес всички бяха познавачи.
„Размърдай се, задник такъв“.
— Тъкър — притисна го Грей. — Другите джипове завиват и се насочват насам. Имаш две минути, в противен случай се налага да открием огън и да се надяваме на чудо.
Тъкър се загледа в калашника на рамото на войника, който продължаваше да рови в боклука.
„Няма да пратя Каин на сигурна смърт“.
Припомни си онзи болезнен момент в Афганистан. Отново чу пукането в очите си, когато спасителният хеликоптер се вдигна във въздуха, усети горещия вятър. Беше се вкопчил в Каин, и двамата окървавени в престрелката и от експлозията. Но Тъкър нито за миг не откъсна поглед от Авел, другия си партньор, който ги беше съборил, преди импровизираната бомба да се взриви. Ако Каин беше дясната ръка на Тъкър, Авел бе лявата му. Беше обучил и двете кучета, но така и не се бе оказал подготвен за този момент.
Авел тичаше долу на три крака, опитвайки се да се измъкне. Талибаните приближаваха от всички посоки. Тъкър се помъчи да се хвърли през вратата, за да се притече на помощ на другаря си, но двама войници го приковаха за пода.
Тъкър извика на Авел.
И беше чут. Авел спря и погледна нагоре, изплезил език. Ярките му очи го виждаха. Споделиха този последен момент.
Докато стрелбата не прекъсна завинаги тази връзка.
Пръстите на Тъкър се свиха около оръжието. Нямаше да забрави онзи урок. На лявото си рамо беше татуирал малка черна лапа, която да му напомня непрекъснато за Авел, за саможертвата му. Никога нямаше да пропилее отново живот по този начин, да прати друго куче на сигурна смърт.
— Трябва ми отвличане на вниманието — свирепо отвърна той на Грей. — Иначе Каин ще бъде застрелян, преди да е изминал и половината път до палатката.
Отговорът на отчаяната му молба дойде от неочаквано място — директно зад Тъкър.