— Върви — каза Дънкан. — Всичко приключи, Боби. Иди при семейството си. Нужен си повече на тях, отколкото тук.
Робърт продължаваше да се взира в екрана, но Пейнтър подозираше, че не вижда нищо, а е напълно погълнат от трагедията.
Накрая въздъхна треперливо. Погледна към Пейнтър, но пламъкът в очите му беше утихнал, оставяйки само глуха мъка. Изглеждаше с десет години по-стар от своите шейсет и шест. Потупа Дънкан по гърба и излезе, без да каже нито дума.
Министърът на отбраната обаче не беше приключил. Посочи към шефа на Пейнтър.
— Искам да разговарям с вас, генерал Меткаф — с леден глас рече той. — Насаме.
— Разбирам. — Меткаф хвърли изпепеляващ поглед на Пейнтър.
Двамата излязоха, но не и преди Дънкан да смушка с пръст Пейнтър в гърдите.
— Искам след час доклада ви на бюрото си. — Махна към екрана. — И копие от записа. Искам пълен отчет за тази трагедия… пълно обяснение как всичко отиде по дяволите.
Двамата излязоха, оставяйки Пейнтър сам в заседателната зала.
Пушекът на екрана се разсея. Лицето на Грей изпълни обектива. Устните му се движеха, но звук още нямаше. После той отстъпи и вдигна парче изгорял плат пред камерата. Беше написал нещо на него.
Пейнтър прочете надрасканите думи и залитна от изненада. Едва успя да се задържи за ръба на масата.
„Как е възможно?“
Обърна се към вратата, готов да изтича навън, да извика останалите. Дори направи крачка напред — и спря. Умът му заработи бясно, прехвърляйки различни варианти.
Закри уста с длан.
Бяха останали твърде много променливи, твърде много неизвестни и необясними величини. Истината, разкрита на екрана, беше твърде ценна, за да се оповестява прибързано. Но в същото време беше невъобразимо жестоко да запази мълчание.
Въпреки това се обърна бавно към масата, взе дистанционното и изключи екрана. Щеше да се наложи да отреже последната част от записа, преди да го предостави на Уорън Дънкан.
Загледа се в потъмнелия монитор, като обмисляше дали е в състояние да направи това. Работата му бе да взема трудни решения, независимо кой ще пострада. А това решение беше едно от най-трудните.
Представи си Тереза, съсипана от отчаяние и мъка; чу отново писъка й, отказа й да приеме нещо, което не можеше да е истина.
В крайна сметка първата дама се бе оказала права.
Макар екранът да беше изключен, последното съобщение на Грей продължаваше да стои пред очите му.
„НЕ БЕШЕ АМАНДА“
„Господи, прости ми“.
Никой не биваше да научава.
17.
2 юли, 15,48 ч.
Във въздуха
Сетивата й се пробудиха като ярка светлина, която бавно се разпълзява настрани, леко размазана по краищата. Чувстваше се като плувец, изплуващ от дълбините на черно море. Лица се рееха над нея. Чуваха се гласове, приглушени и неясни. Гърлото я болеше, езикът й бе сух, трудно можеше да преглъща.
— … Идва на себе си — каза познат глас с немско-швейцарски акцент.
Успя да различи късата руса коса и ледените очи.
Петра.
Ужасът от положението й отново я изпълни и изостри сетивата й, когато се върна в студената и сурова реалност на настоящето.
Над нея се наведе друго лице. В очите й блесна ярка светлина, която пареше, сякаш изгаряше тила й. Помъчи се да избяга от нея, като обърна глава.
Лежеше в плитък тапициран сандък. Чуваше бръмченето на самолетни двигатели, усети вибрацията на полета.
— Зениците реагират добре — каза доктор Блейк. — Понася нормално упойката. Какво е положението с плода, Петра?
— Пулсът и кислородът продължават да са в нормата, докторе. Благодарение на безжичния монитор ще можем да следим състоянието й от разстояние, след като кацнем.
— Още колко път имаме?
— Около три часа.
Лицето на д-р Блейк се отдръпна.
— Значи не е нужно да я събуждаме напълно. Засега я дръжте леко упоена с пропофол. Можем да я упоим по-дълбоко преди кацането.
— Трябва да си оставим поне петнайсет минути, за да поставим дипломатическите печати върху ковчега.
„Ковчег?“
Аманда насочи замъгленото си внимание към тапицираните стени на сандъка. Страхът я прониза.
— Права си, Петра. Въпреки че дарителите ни са се погрижили за всичко, не бива да допускаме проблеми при прекарването на ковчега през митницата. За щастие вече всички вярваха, че тя е мъртва.