— Джак, той беше тук през целия ден.
Баща му изгледа питащо лицата им, после се отпусна назад в креслото.
— О, вярно бе, точно така… Помня…
Но помнеше ли наистина? Или просто се съгласяваше, опитвайки се да се преструва на нормален?
Кени погледна към Грей. Очите му бяха изцъклени от шока.
„Добре дошъл в моя свят“.
— По-добре да видя какво става с вечерята — каза Мери, като се изправяше и изтупваше коляното си.
— А аз ще ида да си разопаковам нещата — добави Кени, мъчейки се да се спаси от дневната.
— Добра идея. И вземи се измий — нареди баща му с ехо от някогашния си заплашителен тон. — Стаята ти е горе…
— Не съм забравил къде е — прекъсна го Кени, без да се замисля за грубостта на подобен отговор към човек, който страда от Алцхаймер.
Татко му обаче само кимна удовлетворено.
Чак когато Кени се дръпна, старият сякаш най-сетне забеляза Грей. Обърканото изражение изчезна, за да се смени с предишния гняв. Нужни му бяха почти две седмици, за да може най-сетне да приеме и да запомни смъртта на жена си, така че за него раната беше все още прясна. Знаеше и причината за тази загуба. Това никога не забравяше. През изминалите седмици имаше много лоши дни, но какво можеха да направят и двамата? Никакви думи не можеха да я върнат.
Почукването на вратата стресна всички. Грей се напрегна, очаквайки най-лошото.
Кени, който вече беше тръгнал към стълбището, отвори вратата.
На верандата стоеше дребна фигура, облечена в черна кожа и разкопчано рокерско яке върху виненочервена блуза. Носеше каска под мишница.
Мрачното настроение се разсея, когато я видя. Грей тръгна към вратата.
— Сейчан, какво правиш тук?
Баща му го прекъсна.
— Не оставяй дамата да стои навън, Кени! — Махна с ръка на гостенката да влезе. Може и да губеше паметта си, но не пропускаше да забележи, ако на прага му се появи красива жена.
— Благодаря, господин Пиърс.
Сейчан влезе — по-скоро се промъкна вътре, движейки се с грацията на дива котка, цялата сухожилия, мускули и дълги заоблени линии. Хвърли преценяващ поглед към Кени, докато минаваше покрай него. Каквото и да видя, явно не й беше достатъчно.
Очите й намериха Грей и погледът й видимо се втвърди — не от гняв, а по-скоро като защитна реакция. Двамата почти не бяха разговаряли след целувката и обещанието преди три седмици. Не беше израз на романтика, а само уверение, че тя ще работи с него, за да разкрие онези, които имат пръст в убийството на майка му.
Въпреки това Грей помнеше как бяха омекнали устните й.
Дали тук имаше нещо повече от обещание? Нещо, останало неизказано?
Мислите му бяха прекъснати от баща му, който посочи към масата.
— Тъкмо сядаме за вечеря. Ще ни правите ли компания?
— Благодаря за поканата — отвърна сковано Сейчан — но няма да се задържам. Просто трябва да поговоря със сина ви.
Бадемовите очи, издаващи смесения й евро-азиатски произход, се взираха напрегнато в Грей.
Нещо ставаше.
Сейчан беше бивш убиец за същата тайна група, отговорна за смъртта на майка му — международна престъпна организация, известна като Гилдията. Истинската й същност и цели си оставаха неизвестни дори за собствените й агенти. Организацията действаше чрез отделни клетки по целия свят, всяка от които работеше независимо и никоя не разполагаше с пълната картина. Сейчан в крайна сметка се беше обърнала против тях и бе вербувана от директор Кроу като двоен агент, докато не я бяха разкрили. Сега, преследвана от бившите си работодатели и от чужди разузнавателни агенции за миналите си престъпления, тя беше партньор на Грей и негова отговорност.
И може би нещо повече.
Грей пристъпи към нея.
— Какво има?
Тя заговори тихо:
— Обади ми се директор Кроу. Дойдох направо тук. Сомалийски пирати са извършили отвличане при Сейшелите. Много важна американска цел. Пейнтър искаше да знае дали си готов да поемеш нова мисия.
Грей се намръщи. Защо въвличаха Сигма в някакво обикновено отвличане? Имаше предостатъчно полицейски и военноморски агенции, които да се погрижат за подобно престъпление. Сигма Форс, съставена от бойци от специалните части, преминали и през обучение в различни научни дисциплини, беше секретното крило на АИП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Целта на екипите на Сигма бе да защитават света от глобални заплахи, не да се занимават с отвличането на отделни американци.