— Не го знаеш със сигурност. Не знаеш какво може да се е случило извън стените.
— Знам, че гладът и студът никога не биха могли да го надвият. Беше прекалено силен.
— Въпреки силата си беше още момче. Каквито бяхме и ние, когато ни пратиха навън в студа и тъмнината да се оправяме сами.
Вейлин изтръгна ръка от хватката му и прокара пръсти през косата си, обзет от несигурност.
— Не мисля, че той някога е бил момче.
Звукът от стъпките на ботуши по камък привлече вниманието им към коридора и те видяха, че към тях крачи инструктор Солис.
— Какво правите вие двамата тук? — попита той и спря пред вратата на аспекта.
— Чакаме новини за брат си, учителю — отвърна Вейлин.
По лицето на Солис побяга кратък гняв, преди да посегне към дръжката на вратата.
— Тогава чакайте. — И влезе вътре.
Минаха само пет минути, но те им се сториха като час. Ненадейно вратата се отвори и инструктор Солис кимна рязко, за да им покаже, че могат да влязат. Завариха аспекта зад бюрото му, лицето му бе по-безизразно от всякога, но в погледа, който насочи към Вейлин, имаше преценка, сякаш онова, което щеше да се случи, бе по-важно, отколкото той би могъл да проумее.
— Братко Вейлин — каза аспектът. — Знаеш ли дали брат Френтис има някакви врагове извън тези стени?
„Врагове…“ Вейлин усети как сърцето му се сви. „Открил го е. Не можах да го защитя.“
— Има един човек, аспект — отвърна той с натежал от мъка глас. — Водачът на престъпното братство на Варинсхолд. Преди да се присъедини към нас, брат Френтис забил нож в окото му. Чух, че онзи още таял злоба.
Инструктор Солис изсумтя раздразнено, а Норта, както никога, сякаш бе загубил дар слово.
— И не ти ли мина през ума — рече аспектът — да споделиш тази информация с мен или инструктор Солис?
Вейлин можа само да поклати глава във вцепенено мълчание.
— Надменен идиот — процеди инструктор Солис и беше съвсем прав.
— Да, учителю.
— Стореното — сторено — каза аспектът. — Имаш ли представа къде този едноок мъж може да е отвел брат ни?
Вейлин вдигна рязко глава.
— Значи е жив?
— Инструктор Хутрил намерил тяло, но не било на брат Френтис, макар че в гърдите на нещастника стърчал забит един от ловджийските ножове на Ордена. Имало следи от яростна борба, няколко кървави дири, но никакъв брат Френтис.
„Някак си са разбрали, че е тук. Толкова съм тъп да си мисля, че слугите на Едноокия няма да го намерят. Сигурно са проследили каруцата, хванали са го жив.“ Спомни си думите на Галис Катерача: „Едноокия казва, че когато го открие, ще го дере жив цяла година…“
— Ще го върна — заяви Вейлин на аспекта с ледена увереност. — Ще убия онези, които са го пленили, и ще го върна в Ордена. Жив или мъртъв.
Очите на аспекта се стрелнаха към инструктор Солис.
— От какво имаш нужда? — попита Солис.
— Половин ден извън стените, братята ми и кучето ми.
Белег ги последва до градската порта достатъчно охотно. Първоначалната му радост от новото преживяване да се намира извън Дома на ордена бе притъпена от явно сериозното им настроение. Той сякаш знаеше какво се очаква от него: подуши чорапа, който бяха намерили под леглото на Френтис, и моментално се втурна към портата с кратък лай. Те се завтекоха след него, като се мъчеха да не го изпускат от поглед. Робската хрътка наложи убийствен ритъм, докато криволичеха по задните улички на града. За Вейлин не бе никаква изненада, че скоро ги отведе до южната част.
Улиците бяха почти пусти, с изключение на обичайните пияници и курви, повечето от които си намираха друго място, където да бъдат, щом зърнеха петима братя от Шестия орден, тичащи след много голямо куче. Накрая Белег спря и застина в напрегната поза, както когато показваше диря по време на лов. Носът му сочеше право към една кръчма, сгушена в сенчеста уличка. Висящата над вратата табела я бележеше като „Черният глиган“. През прозорците се процеждаше мътното сияние на лампи и отвътре се носеше весела пиянска гълчава.
Белег заръмжа тихо, но смразяващо.
Вейлин коленичи, потупа го нежно по главата и му заповяда:
— Стой тук.
Хрътката нададе жално скимтене, когато се насочиха към странноприемницата, но се подчини.
— Какъв е планът? — попита Дентос, щом спряха на входа.
— Ами, смятах да ги питам къде е Френтис — отвърна Вейлин. — След това очаквам да разберем дали наистина сме толкова добре обучени, колкото си мислим.
Веселата шумотевица на посетителите заглъхна моментално, щом видяха братята. Цяла стая предимно немити и преждевременно състарени лица се втренчиха в тях със смесица от страх и осезаема омраза. Мъжът зад тезгяха беше едър, плешив и явно не особено доволен да ги види.