— Добър вечер, господине! — поздрави го Норта, докато крачеше към тезгяха. — Чудесно заведение си имате.
— Орденът не е добре дошъл тук — рече кръчмарят и Вейлин забеляза лекото лъщене на пот по горната му устна. — Не е редно да идвате тъдява. Туй не е място за вас.
— О, не се вълнувай, драги. — Норта тупна мъжа по рамото. — Не искаме неприятности. Искаме само брат си. Онзи, който заби нож в окото на господаря ти преди две години. Бъди така добър да ни кажеш къде е и няма да убием нито теб, нито някого от клиентите ти.
Гневен ропот се надигна сред тълпата и кръчмарят облиза устни. Голото му теме вече блестеше от пот. За миг очите му се стрелнаха надясно, преди да се втренчат отново в Норта.
— Тук няма братя — каза той.
Норта го дари с една от най-милите си усмивки.
— Прощавай, но аз съм на друго мнение. Я кажи, знаеш ли, че човек може да живее няколко часа, след като му разпорят корема — в ужасии болки, разбира се?
Вейлин проследи посоката на краткия поглед на кръчмаря, но не видя кой знае какво освен неспокойно шаващите крака на нервните посетители. После обаче вниманието му бе привлечено от едно разчистено петно около огнището с размери крачка на крачка. Когато се приближи да го огледа по-добре, от близката маса стана мускулест мъж с дебели пръсти и смачкания нос на професионален боксьор.
— Ти какво си…
Вейлин го фрасна по гърлото, без да забавя ход, и го остави да хрипти върху прашните дъски на пода. Разнесе се повсеместно стържене на столове, когато другите посетители се надигнаха, и в тълпата се разнесе гневен ропот. Вейлин приклекна да огледа чистите дъски и бързо разбра, че това е капак в пода. „Добре изработен“, прецени той, проследявайки с пръсти сглобките.
— Нямате право! — развика се кръчмарят, докато Вейлин се изправяше. — Влизате тука, биете клиентите, отправяте заплахи. Туй не е редно!
Откъм посетителите се разнесе силно одобрително ръмжене. Повечето вече бяха на крака, мнозина стискаха ножове и тояги.
— Орденски копелета — процеди един и размаха нож с широко острие. — Пъхате се където не ви е работа. Ще трябва да ви клъцнем самочувствието.
Мечът на Норта излетя светкавично от ножницата и мъжът се втренчи в отсечените си пръсти, докато ножът му изтрополя на пода.
— Дръжте се по-възпитано, господине — предупреди го строго Норта.
Останалите посетители отстъпиха и се възцари напрегната тишина, нарушавана само от хленча на мъжа с осакатената ръка и хъхренето на боксьора, ударен от Вейлин. „Страх ги е — реши Вейлин, като оглеждаше лицата в тълпата. — Но не достатъчно, за да побегнат. Числеността им вдъхва сила.“
Пъхна пръсти в устата си и изсвири остро. Беше очаквал Белег да използва вратата, но робската хрътка явно смяташе прозореца за дребно препятствие. Стъклото се пръсна и се разлетя във всички посоки и една тъмна грамада от мускули се приземи в центъра на стаята, като ръмжеше и щракаше със зъби срещу всеки посетител, имал нещастието да се намира наблизо.
Странноприемницата се опразни за секунди, с изключение на двамата ранени мъже и кръчмаря, който бе стиснал тежка тояга и лъхтеше уплашено.
— Ти защо си още тук? — попита го Дентос.
— Ако избягам без бой, той ще ме убие — отвърна плешивият.
— Едноокия ще е мъртъв до сутринта — увери го Вейлин. — Изчезвай.
Кръчмарят им хвърли последен нервен поглед, преди да пусне тоягата и да се втурне към задната врата.
— Баркус — каза Вейлин. — Помогни ми.
Забиха ловджийските си ножове в цепнатината между пода и капака и го надигнаха. Дупката, която се разкри, водеше право надолу към мъждиво осветено мазе. Вейлин видя светлина от огън да трепка по каменния под на около десет стъпки под тях. Направи крачка назад, изтегли меча си и се приготви да скочи. Белег обаче бе уловил прясна миризма и не виждаше причини да се бави. Стрелна се покрай Вейлин и изчезна в дупката. След секунда-две чуха викове на изненада и болка и ръмженето на Белег, което не оставяше съмнение, че е открил някакви врагове.
— Мислиш ли, че ще остави някой и за нас? — попита Баркус.
Вейлин скочи в дупката, приземи се на каменния под и се претърколи, за да стъпи отново на крака с насочен напред меч. Братята му го последваха бързо.
Мазето беше широко поне двайсет стъпки, с факли по стените и тунел, отдалечаващ се надясно. Имаше два трупа, и двата на едри мъже с разкъсани гърла. Белег клечеше върху единия и ближеше окървавената си муцуна. Като видя Вейлин, изджафка и изчезна в тунела.