— Още усеща миризмата. — Вейлин взе една факла от стената и се втурна след робската хрътка.
Тунелът сякаш продължаваше до безкрай, макар че всъщност едва ли бяха тичали повече от няколко минути, преди Белег да ги изведе в голяма сводеста зала. Явно бе построена отдавна, старинна зидария се издигаше от всички страни, за да се събере в елегантен свод високо горе. Покрити с плочки стъпала водеха надолу към равна кръгла площадка, на която имаше голяма дъбова маса, отрупана със златни и сребърни изделия. Край нея седяха шестима мъже с карти в ръце и разпилени пред тях монети. Взряха се смаяно във Вейлин и Белег.
— Кои сте вие, в името на Вярата? — попита единият, висок мъж с мъртвешки изпито лице. Вейлин забеляза заредения арбалет, лежащ на стола до него. Останалите петима имаха подръка мечове или брадви.
— Къде е брат ми? — попита Вейлин.
Мъжът, който бе заговорил, стрелна с поглед Белег и забеляза кръвта по муцуната му, а после видимо пребледня, когато Баркус и другите се появиха от тунела зад Вейлин.
— Попаднали сте на погрешното място, братко — каза високият и Вейлин дори се възхити на усилията, които положи, за да не затрепери гласът му. — Едноокия не се отнася благосклонно… — Ръката му се стрелна към арбалета. Белег прескочи масата — размазано петно от мускули и зъби — и челюстите му се сключиха около гърлото на мъжа. Стрелата на арбалета отлетя към тавана. Останалите петима вече бяха на крака, стиснали оръжията си. На лицата им бе изписан страх, но не даваха никакъв признак, че се канят да бягат. Вейлин не виждаше смисъл от повече приказки.
Плещестият мъж, когото нападна, се опита да финтира наляво и да вдигне брадвата си под гарда на Вейлин, но беше прекалено бавен. Върхът на меча го улучи в шията още преди да е започнал замаха си. Набучен на острието, той се опули, очите му се изцъклиха и от устата му бликна кръв. Вейлин изтегли меча си и остави мъжа да се строполи на пода.
Обърна се и откри, че братята му вече са видели сметката на другите четирима. Баркус с мрачно лице бършеше меча си в жакета на убития от него мъж, а върху плочките се разстилаше локва гъста кръв. Дентос клекна, за да извади метателния нож от гърдите на врага си, и на Вейлин му се стори, че премигва, за да скрие сълзите си. Норта се взираше надолу към мъжа, когото бе убил, от сваления му меч капеше кръв, а лицето му бе застинало в неподвижна маска. Само Кейнис изглеждаше невъзмутим: изтръска кръвта от меча си и срита лежащия в краката му мъж, за да се увери, че е мъртъв. Вейлин знаеше, че Кейнис е убивал и преди, но въпреки това намери хладнокръвието му за смущаващо. „Нима в края на краищата аз не съм единственият истински убиец сред нас?“, зачуди се той.
Белег изви за последно врата на високия и гръбнакът му се прекърши със силен пукот. Кучето пусна трупа и заподтичва из стаята, носът му потрепваше, докато търсеше миризмата на Френтис.
— Интересен градеж — отбеляза Кейнис, като се приближи до една от колоните, издигащи се към сводестия таван, и плъзна ръка по зидарията. — Фина работа, много фина. Не можеш да видиш такова майсторство в града в наши дни. Това място е много старо.
— Мислех, че е част от канализацията — обади се тъпо Дентос. Беше обърнал гръб на убития от него мъж и сега стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, и трепереше, сякаш му е студено.
— О, не — отвърна Кейнис. — Това е нещо друго, сигурен съм. Вижте мотива тук. — Посочи странно каменно изваяние в зидарията. — Книга и перо. Древна емблема на Вярата, обозначаваща Третия орден, която отдавна вече не се използва. Това място датира от най-ранните години на града, когато Вярата е била още нововъзникнала.
Вниманието на Вейлин бе приковано най-вече върху Белег, но думите на Кейнис го накараха да се огледа. Видя, че в стаята има седем колони, издигащи се към тавана, всяка от тях с емблема в основата си.
— Някога са били седем — промърмори той.
— За какво говориш? — попита Норта. Бузите му вече бяха възвърнали донякъде цвета си. За разлика от Дентос, той сякаш не можеше да откъсне очи от трупа на убития си враг, а мечът му още бе окървавен.
— Седем колони — отвърна Кейнис. — Седем ордена. Това е древен храм на Вярата. — Пристъпи към една колона и се взря в емблемата върху нея. — Змия и бокал. Обзалагам се, че това е емблемата на Седмия орден.
— Седмият орден ли? — Норта най-сетне вдигна поглед от трупа. — Няма Седми орден.
— Сега не — обясни Кейнис. — Но едно време…
— Това е разказ за някой друг ден, братко — прекъсна го Вейлин. Обърна се към Норта. — Мечът ти ще ръждяса, ако не го почистиш.