Баркус оглеждаше съкровищата, струпани на масата, и плъзгаше ръце по златото и среброто.
— Хубави неща има тук — рече с възхищение. — Щях да донеса чувал, ако знаех.
— Чудя се откъде ли са взели всичко това — каза Дентос, като претегли в ръка една орнаментирана сребърна чиния.
— Откраднали са го — каза Вейлин. — Вземете каквото искате, само гледайте да не е толкова тежко, че да ви бави.
Белег излая. Носът му сочеше към стената вляво от Вейлин. Баркус се приближи да я огледа и удари няколко пъти с юмрук по тухлите.
— Просто стена.
Белег дотича до него и подуши в основата на стената, лапите му задращиха хоросана.
— Може би има скрита врата. — Кейнис се приближи и плъзна ръце по края на стената. — Сигурно някъде има езиче или лост.
Вейлин издърпа брадвата от безжизнените пръсти на мъжа, когото беше убил, приближи се и я стовари върху стената. Продължи да сече, докато в зидарията зейна дупка. Белег излая пак, но Вейлин нямаше нужда от сетивата на хрътката, за да разбере какво лежи от другата страна, надушваше го и сам: отвратителната сладост на гниеща плът.
Погледна Кейнис и видя съчувствие в очите на приятеля си.
„Френтис… Искам да бъда брат… Искам да бъда като теб…“
Заработи дваж по-усилено с брадвата, тухли и хоросан се разлетяха в облак от червен и сив прах. Братята му също се включиха с каквито инструменти успяха да намерят: Баркус използваше брадвичка, взета от един враг, Дентос — отчупен крак на стол. Скоро разшириха дупката достатъчно, за да могат да влязат.
Стаята от другата страна беше дълга и тясна. Факли по стените осигуряваха достатъчно светлина, за да се разкрие кошмарната сцена.
— Вярата да ни е на помощ! — възкликна потресено Баркус.
Трупът висеше от тавана, с оковани глезени и ръце, вързани към гърдите с кожен каиш. Явно бе тук от няколко дни: сивата плът бе отпусната и провисваше от костите. Зейналата на шията рана показваше как е умрял мъжът. Под него бе поставена купа, почерняла от съсирена кръв. В стаята висяха още пет тела, всяко с прерязано гърло и купа под него. Полюшваха се лекичко от течението откъм разбитата стена. Вонята беше съкрушителна. Белег сбърчи нос от мириса на развала, напоил въздуха, и остана близо до стената, колкото се може по-далеч от труповете. Дентос намери ъгъл, където да повърне. Вейлин се пребори с желанието да направи същото и тръгна от тяло на тяло, като се насилваше да погледне всяко лице, но видя само непознати.
— Какво е това? — попита Баркус в премаляла почуда. — Ти каза, че този човек бил просто престъпник.
— Изглежда, е престъпник с големи амбиции — отбеляза Норта.
— Тук не става дума за кражба — каза тихо Кейнис, като огледа по-внимателно един от висящите трупове. — Това е… нещо друго. — Сведе поглед към почернялата от кръв купа на пода. — Нещо съвсем различно.
— Какво би…? — започна Норта, но Вейлин вдигна ръка, за да го накара да млъкне, и изсъска:
— Слушайте!
Звукът бе тих и странен, мъжки глас, който напяваше. Думите бяха неразличими, чужди. Вейлин го проследи до една ниша, където откри врата, леко открехната. Като държеше ниско меча си, отвори внимателно вратата с носа на ботуша си. Оттатък имаше друга стая, грубо изсечена от камък и окъпана в червеното сияние на пламъци. Тъмни сенки играеха над гледка, която го накара да потисне вик на ужас.
Френтис бе вързан за дървена рамка пред ревящ огън. Устата му бе здраво запушена. Беше гол, тялото му бе покрито с множество резки, които образуваха върху кожата странна шарка, и кървеше обилно. Очите му бяха ококорени и пълни с агония. При вида на Вейлин се разшириха още повече.
До Френтис стоеше мъж с нож, гологръд. Силата му личеше по жилестите мускули на ръцете му и твърдите ъгловати черти на лицето му — лице само с едно око. В празната орбита бе поставен гладък черен камък, който отрази една-единствена точица светлина от огъня, когато мъжът се обърна към Вейлин.
— Аха — каза той. — Ти трябва да си наставникът.
Вейлин никога досега не бе изпитвал истинско желание да убива, истинска жажда за кръв. Но сега тя бушуваше в него, яростна песен, която заслепи разсъдъка му. Ръката му се сви върху дръжката на меча и той се хвърли напред…
Така и не разбра какво се случи, не проумя напълно парализата, обхванала крайниците му, само се озова проснат на пода, внезапно останал без дъх, мечът се изплъзна от пръстите му и издрънча върху камъните. Ръцете и краката му бяха студени като лед. Опита се да стане, но не можа да намери опора в пода, само размахваше крайници като пиян до безпаметност човек. Едноокият се отдръпна от Френтис, стиснал ножа, който приличаше на окървавен жълт зъб в сиянието на огъня.