— Братята в Ордена се сражават и с двете ръце. Загубата на крайник не е оправдание за страхливост.
След малко повече от час Солис им нареди да спрат, строи ги в редици и смени пръчката с дървен меч. И неговият беше по азраелски модел: право острие, дръжка за ръка и половина и тънък извит метален предпазител за пръстите. Вейлин разбираше от мечове — баща му имаше много, окачени над камината в трапезарията, които изкушаваха детските му ръце, макар че никога не бе събрал кураж да ги пипне. Те, разбира се, бяха по-големи от учебните. Остриетата им бяха поне по метър, остри, но носещи неравния ръб, получаващ се от точиларския камък, заглаждащ нащърбванията и неравностите, получени при употреба. Имаше един меч, който привличаше вниманието му по-често от останалите, окачен високо на стената, далече от обсега му. Острието сочеше надолу, право към носа му. Прост меч, азраелски, като повечето от останалите, без украса, но острието му не беше поправяно. Винаги беше излъскан, но се виждаха всички драскотини и нащърбвания. Вейлин не смееше да пита баща си, затова се обърна към майка си, макар и с не по-малко притеснение, защото знаеше, че тя мрази оръжията. Откри я в салона, където четеше, както обикновено. Беше в ранните дни на болестта ѝ и лицето ѝ бе изпито, което го караше да се взира в него. Тя се усмихна и потупа мястото до себе си. Обичаше да му показва книгите и момчето разглеждаше гравюрите и слушаше истории за Вярата и Кралството. Вейлин седна до нея и заслуша търпеливо историята за Керлис Неверника, наказан с вечна смърт, защото отказал напътствията на Покойните, докато не настъпи достатъчна пауза, за да зададе въпроса си:
— Мамо, защо баща ми не си оправи меча?
Тя спря по средата на страницата, без да поглежда към него. Тишината се проточи и Вейлин се зачуди дали не е приела тактиката на баща му просто да го игнорира. Беше на път да се извини и да поиска да се оттегли, когато тя каза:
— Това е мечът, който баща ти е получил, когато се е присъединил към армията. Сражавал се е с него много години по време на създаването на държавата и след това кралят го направи Меч на кралството. Затова се казваш Вейлин Ал Сорна, а не просто Вейлин Сорна. Нащърбванията по меча показват историята на баща ти. Затова го остави така…
— Сорна, събуди се! — Крясъкът на Солис го върна рязко в настоящето. — Ти, с плъшето лице, ще си първи. — Инструкторът посочи на Кейнис да застане пред него. — Аз ще атакувам, ти ще се защитаваш. Ще продължаваме, докато един от вас не успее да ме парира.
Солис се раздвижи рязко и мушкането му уцели момчето в гърдите преди то изобщо да понечи да вдигне меча си. Кейнис се строполи на земята.
— Жалко изпълнение, Ниса. Ти, следващият, Дентос ли се казваше?
Дентос имаше остри черти, права коса и длъгнести крайници. Говореше със западноренфаелски акцент, което дразнеше инструктора.
— Биеш се както и говориш — коментира Солис, след като дървеното острие фрасна Дентос в ребрата и той падна на земята, останал без дъх.
— Джешуа, ти си наред.
Баркус успя да избегне първото светкавично мушкане, но рипостът му не успя и беше повален с втория замах, прицелен в краката.
Следващите две момчета бяха свалени бързо, както и Норта, въпреки че той почти успя да избегне мушкане, но това не впечатли инструктора.
— Трябва да се справяте по-добре. — Обърна се към Вейлин. — Давай, Сорна.
Вейлин застана пред инструктора и зачака. Студеният поглед на Солис привличаше неговия, бледите очи го фиксираха… Без да мисли, Вейлин пристъпи настрани и вдигна меча си, отбивайки замахването на Солис с остър пукот.
Момчето пристъпи назад, с вдигнат меч, готов за нов удар. Не обръщаше внимание на смразяващата тишина на останалите: беше се съсредоточил за следващата атака на инструктор Солис, която несъмнено щеше да е подсилена с гнева на унижението. Но следваща атака нямаше. Инструкторът прибра оръжието и им нареди да вземат вещите си и да го последват в столовата. Докато вървяха през двора, Вейлин го наблюдаваше внимателно. Търсеше внезапното напрягане, сигнализиращо пореден удар с пръчката, но киселото изражение на Солис оставаше непроменено. Вейлин не вярваше, че инструкторът ще преглътне обидата, и се закле, че няма да бъде сварен неподготвен за неизбежното наказание.
Обядът беше донякъде изненадващ. Трапезарията беше пълна с момчета и ехтеше от гласове — обичайните момчешки закачки и клюки. Масите бяха подредени по възраст, като най-малките бяха до вратата, където беше най-ветровито, а най-големите бяха в дъното, близо до масата на инструкторите. Учителите бяха около трийсет, предимно мълчаливи и покрити с белези, някои имаха следи от сериозни изгаряния. Един от тях, който седеше в края и мълчаливо ядеше хляб и сирене, сякаш бе загубил целия си скалп. Само инструктор Грейлин изглеждаше развеселен и се смееше шумно, стиснал кълка в дебелите си пръсти. Останалите го игнорираха или само кимаха учтиво на духовитите му лафове.