— Болят ли? — попита го Вейлин една елтрианска вечер. Кученцата бяха уморени след цял ден следване на диря с инструктор Хутрил и можеха само да щракат лениво със зъби към вкусните хапки, които младежите им хвърляха.
Френтис бързо дръпна ръка от ризата си.
— Малко. Все по-малко с всяка изминала седмица. Аспект Елера ми даде балсам за тях, помага донякъде.
— Вината беше моя…
— Забрави!
— Ако бях казал на аспекта…
— Казах, забрави! — Лицето на Френтис бе напрегнато, докато се взираше в отделенията на кучкарника. Любимото му кученце Боец усети настроението му и се приближи да го лизне по ръката, като скимтеше загрижено. — Той е мъртъв — добави Френтис, вече по-спокоен. — А аз не съм. Така че забрави. Не можем да го убием втори път.
Тръгнаха заедно обратно към цитаделата, увити в плащовете, макар че зимата бързо си отиваше и дърветата вече се раззеленяваха.
— Изпитанието на меча е идния месец — каза Френтис. — Притесняваш ли се?
— Защо? Мислиш ли, че трябва?
— Вече заложих цялата си колекция ножове, че ще довършиш и тримата за по-малко от две минути. Не, имах предвид от онова, което ще последва. Ще те отпратят, нали?
— Предполагам.
— Мислиш ли, че ще ни позволят да служим заедно, когато бъда утвърден за брат? Би ми харесало.
— На мен също. Но не мисля, че ще ни питат. Със сигурност ще мине доста време преди да се видим отново.
Позабавиха се в двора. Вейлин усещаше, че Френтис иска да му каже още нещо.
— Аз… — започна той, а после спря и се размърда неловко. След малко каза: — Радвам се, че се застъпи за мен, когато пристигнах. Радвам се, че съм в Ордена. Имам чувството, че ми е било писано да съм тук. Така че не бива да се измъчваш за нищо, което ми се е случило, нали така? Каквото и да стане отсега нататък, не е нужно да чувстваш угризения и да дотичваш при мен винаги щом изпадна в беда.
— Ти не би ли дотичал, ако съм в беда?
— Това е различно.
— Напротив, съвсем същото е. — Той тупна Френтис по рамото. — Почини си, братко.
Вече бе направил няколко крачки, когато Френтис каза нещо, което го накара да спре. Гласът му бе само малко по-силен от шепот.
— Онзи, който чака, ще ни унищожи.
Вейлин се обърна и видя, че Френтис се е сгушил в плаща си, притиснал силно ръце към гърдите си, а на лицето му е изписана предпазлива физиономия. Не пожела да срещне погледа му.
— Какво? — попита Вейлин.
— Той ми каза. — Френтис трепна, сякаш от болка, и Вейлин разбра, че преживява наново мъченията от ръцете на Едноокия. — Ядоса се, когато не му казах каквото искаше да знае. Все питаше за Изпитанията, за уменията, на които ни учат тук. Изглежда, си мислеше, че ни учат да практикуваме Мрачното. Тъпо копеле. Аз обаче не смятах да му казвам нищо. Така че той продължи да ме реже, а после каза: „Онзи, който чака, ще унищожи безценния ти Орден, момче.“
„Онзи, който чака…“
— Обясни ли какво има предвид?
— Изгубих съзнание, когато почна да ме реже отново. Едва беше успял да ме свести, когато се появихте вие.
— Каза ли на аспекта за това?
Френтис поклати глава.
— Не. Не знам защо. Просто имах чувството, че не бива да казвам на никого освен на теб.
Вейлин почувства мраз, който нямаше нищо общо с усилващия се вечерен студ. За миг сякаш се върна в гората по време на Изпитанието на прехода и слушаше отново мъжете, които бяха убили Микел, докато обсъждаха самоличността на жертвата си. „Другият… Нали чу какво каза другият? От тоя ме побиват тръпки.“
— Не казвай на никой друг — каза Вейлин. — Едноокия не ти е споменавал нищо. — Видя как Френтис трепери в плаща си и се насили да се усмихне. — Той беше побъркан. Думите му не означават нищо. Но по-добре да си остане между нас. Ако кажеш на братята, само ще плъзнат глупави приказки.
Френтис кимна и се отдалечи, все така присвит под плаща си. Без съмнение пръстите му шареха по белезите. „Дали ще сънува тази нощ?“, помисли си Вейлин и усети да го жилва вина и съжаление. „Ех, защо не можах аз да убия Едноокия?“
9.
Утрото на Изпитанието на меча дойде със силен дъжд, който разкаля земята и не допринесе много за разведряване на настроението им. Изпитанието се провеждаше на арена в покрайнините на града, древна структура от фино изваян гранит, протрита от времето и разядена от стихиите. Беше известна само като Кръга и Вейлин никога не бе срещал човек, който да може да му каже кога или защо е издигната. Като я гледаше сега, осъзна, че има някои сходства между нея и храма на седемте ордена, който бяха открили под града — начинът, по който крепящите колони се извиваха към горните нива, повтаряше елегантността на подземния градеж. Тук-там зърна украса върху камъните, избледнели сложни гравюри, които напомняха за по-добре запазените мотиви в храма. Вейлин привлече вниманието на Кейнис върху тях, докато инструктор Солис ги въвеждаше в сянката на колоните, но получи в отговор само сумтене. Днес даже Кейнис бе прекалено погълнат от предстоящото, за да задоволява любопитството си.