Вейлин виждаше страха и несигурността върху лицата на братята си, но откри, че не може да реагира по същия начин. Емоциите, които бяха накарали Дентос да повърне закуската си, а Норта — да пребледнее и да не обелва нито дума, бяха нещо, което той просто не изпитваше. Не се страхуваше и не разбираше защо. Днес щеше да срещне трима души във въоръжена битка. Или щеше да ги убие, или те щяха да убият него. Вероятността да умре би трябвало да го смрази до костите. Може би самата простота на ситуацията прогонваше страха му. Тук нямаше въпроси, нямаше загадки, нямаше тайни. Щеше да живее или да умре. Но въпреки неспособността му да почувства страх от изпитанието нещо го човъркаше, един мъничък, настоятелен гласец на самия ръб на съзнанието му, шепнещ думи, които Вейлин не искаше да чуе: „Може би не се страхуваш от изпитанието, защото му се наслаждаваш.“
Неволно си спомни за Изпитанието на познанието, за ужасната истина, която аспектите бяха изтръгнали от него. „Мога да убивам. Мога да убивам без колебание. Роден съм за воин.“ Връхлетяха го образите на погубените от него мъже: стрелеца в гората, безликите убийци в Дома на Петия орден, наемника на Едноокия. Вярно, че не се бе поколебал да убие никого от тях, но дали наистина се бе наслаждавал на това?
— Ще чакате тук. — Инструктор Солис ги отведе до една стая далеч от главния вход. Стените тук бяха дебели, но се чуваше воят на тълпата в Кръга. Изпитанието на меча беше популярно събитие в града, обаче човек трябваше да е доста заможен, за да си купи билет, така че обикновено тези, които идваха да гледат тридневното зрелище, бяха най-богатите граждани на Кралството. Те често залагаха големи суми за изхода от всяка битка, а печалбите от деня се даряваха на Петия орден, за да се грижи за болните. Вейлин неволно се усмихна на тази ирония.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Норта.
Вейлин поклати глава и седна на една каменна пейка да чака. В групата му днес имаше двайсет братя. Другите петдесет оцелели от първоначалните триста, които бяха започнали заедно обучението си като десет-единайсет годишни момчета, бяха минали през изпитанието предните два дена. Досега бяха убити десет, а осем бяха толкова тежко осакатени, че вече не можеха да служат на Ордена. Много други бяха понесли сериозни рани, които изискваха седмици лечение. Шествието от ранени и душевно разтърсени братя, нижещо се през портите през последните два дни, бе прибавило допълнителна тежест към бремето на страха, което повечето от тях носеха. От всички единствено Вейлин и Баркус изглеждаха невъзмутими.
— Захарна пръчка? — предложи Баркус на Вейлин, като се настани до него.
— Благодаря ти, братко. — Пръчката беше прясна и сладостта ѝ бе примесена с лека киселина, но въпреки това бе добре дошла, за да разсее мислите им от мрачното настроение на другите.
— Чудя се кой ли ще е пръв — каза след малко Баркус. — Интересно, как ли избират?
— Теглим жребий — обади се инструктор Солис от вратата. — Ниса. Ти си първият. Да вървим.
Кейнис кимна бавно и се изправи. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.
— Братя… — започна, после спря задавено. — Аз… — Заекна за миг, преди Вейлин да посегне и да го стисне за ръката.
— Знаем, Кейнис. Ще се видим след малко.
Петимата се изправиха и се хванаха за ръце. Дентос, Баркус, Норта, Вейлин и Кейнис. Вейлин си спомни какви бяха като момчета. Баркус беше дебел и непохватен. Кейнис — слабичък и уплашен. Дентос — гръмогласен и пълен с истории. Норта — навъсен и обидчив. Сега виждаше само сенки от тези момчета в стройните младежи със сурови лица пред себе си. Те бяха силни. Те бяха убийци. Бяха такива, каквито ги бе направил Орденът. „Това е краят на нещо — осъзна той. — Независимо дали ще живеем, или ще умрем, тук нещата се променят, завинаги.“
— Изминахме дълъг път — каза Баркус. — Никога не съм мислил, че ще стигна дотук. И нямаше да стигна, ако не бяхте вие.
— И да можех, нямаше да променя станалото — рече Дентос. — Всеки ден благодаря на Вярата за мястото си в Ордена.
Лицето на Норта бе напрегнато, веждите му — свъсени, докато се бореше да овладее страха си. Вейлин си помисли, че няма да заговори, но след малко той каза: