Мъжът вдясно атакува първи, както Вейлин очакваше, и нанесе лесен за отбиване удар. Вейлин използва инерцията от парирането, за да завърти меча в посичане към шията на мъжа. Плещестият обаче бе бърз и отскочи само със срязана буза. Мъжът вляво се опита да се възползва от това разсейване и се втурна напред, като крещеше. Вдигна меча над главата си и посече надолу към рамото на Вейлин. Той се обърна и мечът го пропусна само на сантиметри, за да се стовари върху пясъка. Върхът на острието на Вейлин улучи небръснатия под брадичката и си проби път през езика и костта, за да намери мозъка му. Вейлин издърпа бързо оръжието и отстъпи — знаеше, че войникът ще атакува сега.
Мушванего бе бързо и добре насочено, убийствен удар в гърдите. Острието на Вейлин пресрещна върха на меча и го отклони нагоре, разкривайки гърдите на войника. Контраударът на Вейлин беше бърз, достатъчно бърз, за да порази някой от братята му, но високият го парира без видимо затруднение. Отстъпи назад, приклекнал леко и снижил меча си към земята. Очите му не се откъсваха от Вейлин.
Плещестият бе затиснал среза на бузата си с една ръка, размахваше бясно меча си и бълваше нечути ругатни към Вейлин през окървавените си устни.
Вейлин финтира към високия, замахна към краката му, за да го накара да отстъпи, а после атакува плещестия с такава бързина, че онзи нямаше шанс да се защити. Вейлин се претърколи под отчаяния му замах и нанесе смъртоносен удар в гърба. Върхът на меча прониза сърцето на плещестия и щръкна от гърдите му. Вейлин опря крак в гърба на умиращия мъж и го избута от острието навреме, за да може да се приведе под нов замах на високия. Стори му се, че видя как мечът му разсече на две една дъждовна капка при преминаването си.
Двамата отстъпиха и закръжиха, насочили оръжията си напред и впили очи един в друг. На плещестия му трябваха няколко секунди, за да умре — гърчеше се на прогизналия пясък между тях и ругаеше, докато не издъхна и не се отпусна безжизнен под дъжда.
Изведнъж Вейлин бе връхлетян от същото чувство за нередност, което бе изпитвал и преди — в гората; в Дома на Петия орден, когато сестра Хена дойде да го убие; докато чакаше Френтис да се върне от Изпитанието на пущинака. В последния му противник имаше нещо, нещо в силата на погледа и позата на тялото му, нещо в самото му същество, което издаваше ужасната, сигурна истина: „Този човек не е престъпник. Не е убиец!“ Не знаеше откъде го знае. Но това бе най-силното подобно чувство, което бе изпитвал досега, и Вейлин не се съмняваше в правотата му.
Спря, отпусна върха на меча си надолу и се изправи. Напрегнатите твърди линии на лицето му омекнаха. За първи път усети дъжда, който жилеше мразовито кожата му. Веждите на високия се смръщиха озадачено, когато Вейлин наруши бойната си поза и отпусна меча край тялото си, докато дъждът отмиваше кръвта от острието. Вдигна лявата си ръка, разтворил пръсти в мирен знак.
— Кой си…
Високият нападна светкавично, мечът му бе прав като стрела, насочен право в сърцето на Вейлин. Това движение бе по-бързо от всяко, което бе виждал от инструктор Солис, и би трябвало да го убие. Но някак си той успя да се извърти навреме, така че върхът на меча да прониже само ризата му и острието да одраска гърдите му.
Главата на високия лежеше върху рамото на Вейлин, твърдата решителност в очите му се бе стопила, устните му се разтвориха в леко ахване, а цветът бързо се оттичаше от кожата му.
— Кой си ти? — попита шепнешком Вейлин.
Високият залитна назад и мечът на Вейлин излезе от гърдите му с гаден стържещ звук. Мъжът се свлече бавно на колене и се подпря на меча си, отпуснал брадичка на дръжката. Вейлин видя, че устните му шават, и коленичи до него да чуе думите.
— Жена… ми… — промълви високият. Звучеше като обяснение. Очите му срещнаха отново тези на Вейлин и за миг в тях проблесна нещо. Извинение? Съжаление?
Вейлин го подхвана, докато падаше, и усети как животът го напуска с последно потръпване. Държеше мъртвия войник, а дъждът го шибаше под хвалебствения рев на подивялата от кръвта тълпа.
Вейлин никога досега не се беше напивал. Намери усещането за неприятно, донякъде му напомняше за замайването, което получаваше при силен удар в главата по време на тренировка, само дето беше по-продължително. Ейлът горчеше в устата му; когато го опита за първи път, лицето му се изкриви от отвращение.
— Ще му свикнеш — увери го Баркус.
Кръчмата се намираше близо до западната част на градската стена и бе посещавана предимно от гвардейци, които не са на служба, и от местни търговци. В по-голямата си част те изглеждаха склонни да оставят петимата братя на мира, макар че подвикнаха няколко поздравления към Вейлин.