— Най-добрият залог, който съм правил някога — извика един весел старец и надигна халбата си за поздрав. — Направих пачка от теб днес, братко. Предложиха ми курс десет към едно, когато изглеждаше, че ще гризнеш дръвцето…
— Млъквай! — каза безизразно Норта. Лявата му ръка беше окачена в клуп на врата, а предмишницата му беше бинтована, но видът му бе достатъчно застрашителен, за да накара стареца да пребледнее и да седне, без да обели и дума повече.
Намериха си една свободна маса и Баркус купи питиетата. Накуцваше от една порезна рана на прасеца и разля немалко ейл, докато се връщаше от тезгяха.
— Непохватник — изсумтя Дентос. — Следващия път аз ще ги взема. — Беше единственият, преминал изпитанието без драскотина, макар че очите му блестяха уплашено и премигваше рядко, сякаш се боеше от онова, което ще види, щом затвори очи.
Кейнис отпи от ейла си и се намръщи озадачено.
— Като знам как жадуват мъжете за това, очаквах, че ще е по-добро на вкус. — На челюстта му имаше осем шева. Братът от Петия орден, който се бе погрижил за раната, го бе уверил, че ще носи белега до края на дните си.
— Е — каза Норта и надигна половницата. — Всички сме тук.
— Да. — Дентос също надигна своята и я чукна в тази на Норта. — Да пием за… това, че сме тук, предполагам.
Отпиха, а Вейлин загълта насила ейла, докато пресуши половницата си.
— По-полека, братко — предупреди го Баркус.
Вейлин усети как другите си разменят неспокойни погледи през масата, докато се взираше в утайката на дъното. Беше имал неприятен сблъсък с инструктор Солис в Кръга, когато поиска да узнае кой е бил високият мъж и получи само краткия отговор: „Убиец.“
— Не беше убиец — настоя Вейлин. Растящият му гняв надделяваше над обичайната му почтителност. Лицето на високия мъж, докато умираше, бе все още прясно в паметта му. — Учителю, кой беше този човек? Защо се налагаше да го убия?
— Всяка година Градската стража ни праща осъдени мъже — отвърна Солис. Търпението му наближаваше границите си. — Ние избираме най-силните и умелите. Кои са те не е наша работа. Нито пък твоя, Сорна.
— Днес е! — Вейлин направи крачка към Солис, яростта му се надигаше.
— Вейлин — рече предупредително Кейнис и сложи ръка на рамото му.
— Днес убих невинен човек — сопна се Вейлин на Солис, като се отърси от ръката на Кейнис и продължи напред. — Защо? За да ви покажа, че мога да убивам ли? Това вече го знаехте. Вие сте го избрали, нали? Знаели сте, че е най-умелият боец. Знаели сте, че аз ще съм този, който ще се изправи срещу него.
— Изпитанието не е изпитание, ако е лесно, братко.
— Лесно ли?! — Червена мъгла забулваше зрението му и той усети, че посяга към меча си.
— Вейлин! — Дентос и Норта пристъпиха между тях, Баркус го теглеше назад, а Кейнис стискаше здраво ръката му с меча.
— Разкарайте го оттук! — заповяда Солис и те го задърпаха към изхода, почти обезумял от ярост. — Вземете си почивка тази вечер. Помогнете на брат си да се охлади.
Вейлин не беше сигурен дали ейлът е най-добрият начин да се охлади. Гневът му не бе стихнал ни най-малко, даже напротив, начинът, по който стаята се въртеше около него, сякаш по собствена воля, бе крайно вбесяващ.
— Чичо ми Дерв можеше да изпие наведнъж повече ейл от всеки друг жив човек — каза Дентос след четвъртата половница, главата му се люшкаше. — Устройваха си съст’зание на вшеки летен панаир. Идваха хора от мили околовръш да го пред’звикат. Ама никой не мож’ше да го победи. Беше шампион по пиене на ейл пет години подред. Щяха да са шест, ’ко не се беше напил до смърт зимъска. — Млъкна, за да се оригне. — Тъпо копеле.
— А бе, това не трябваше ли да ни хареса? — попита Кейнис, стиснал с две ръце масата, сякаш се страхуваше да не падне.
— Аз съм достатъчно щастлив — заяви Баркус, ухилен весело. Ризата му беше мокра от ейл и той като че ли не забелязваше струйките, стичащи се по брадичката му всеки път, когато отпиваше.
— Двама братя… — казваше Норта. Дърдореше за изпитанието си вече повече от час. Доколкото можеше да разбере Вейлин, двама от убитите от него мъже били братя, и двамата осъдени престъпници. — Близнаци… струва ми се. Изглеждаха досущ еднакви, дори издадоха един и същ звук, докато умираха…
Стомахът на Вейлин се сгърчи и той осъзна, че ей сега ще повърне.
— Излизам навън — изломоти и стана, за да се отправи към вратата. Краката му сякаш бяха загубили способността си да вървят по права линия.