Въздухът отвън охлади дробовете му и намали донякъде гаденето, но въпреки това Вейлин бе принуден да прекара няколко минути, драйфайки в канавката. После се облегна на стената на кръчмата и се смъкна бавно на паветата, дъхът му излизаше на облачета в мразовития въздух. „Жена ми“, беше казал високият. Може би я викаше. Или призоваваше последен спомен, мъчейки се да отнесе лика ѝ със себе си в Отвъдното.
— Човек с толкова много врагове не бива да се оставя толкова уязвим.
Мъжът, изправен над него, беше среден на ръст, но добре сложен, със слабо набръчкано лице и пронизващ поглед.
— Ерлин — промълви Вейлин и пусна дръжката на ножа си. — Не си се променил. — Огледа замаяно пустата улица. — Да не съм загубил съзнание? Наистина ли си тук?
— Тук съм. — Ерлин се наведе и му протегна ръка. — И мисля, че ти стига толкова за една вечер.
Вейлин хвана ръката му и се надигна с мъка на крака. За своя изненада откри, че е поне половин стъпка по-висок от Ерлин. При последната им среща едва стигаше до рамото му.
— Предполагах, че ще пораснеш висок — каза Ерлин.
— Села? — попита Вейлин.
— Беше добре последния път, като я видях. Знам, че би искала да ти благодаря за онова, което направи за нас.
„Ще се бия, но няма да коля.“ Момчешката му решителност се върна, обещанието, което си бе дал, след като ги спаси в пущинака. „Ще убивам противници в битка, но не и невинни.“ Сега тези думи му се струваха толкова кухи, толкова наивни. Спомни си как се бе отвратил от приказките на брат Макрил за избити Отричащи и се зачуди дали сега е по-различен от него.
— Все още пазя шала ѝ — каза той, опитвайки се да насочи мислите си в по-приятна посока. — Би ли могъл да ѝ го отнесеш? — Затършува непохватно под ризата си.
— Не съм сигурен, че ще мога да я открия, дори да се опитам. Освен това мисля, че тя би искала да го запазиш. — Ерлин го хвана за лакътя и го поведе надалеч от кръчмата. — Поразходи се малко с мен. Това би трябвало да ти избистри главата. Пък и има много неща, които искам да ти кажа.
Вървяха по празните улици на западния квартал, между редици от работилници, които показваха, че това е районът на занаятчиите. Докато стигнат до реката, Вейлин разбра по болката, събираща се в тила му, и по нарастващата стабилност на краката си, че започва да изтрезнява. Спряха на насипа край реката и се взряха надолу към лунната светлина, играеща по разпенената от теченията мастиленочерна вода.
— Когато дойдох тук за първи път — каза Ерлин, — реката смърдеше тъй ужасно, че човек не можеше да я доближи. Всичките отпадъци на града се изсипваха в нея преди да построят канализацията. А сега е толкова чиста, че можеш да пиеш от нея.
— Видях те — каза Вейлин. — На Летния панаир, преди четири години. Гледаше куклено представление.
— Да. Имах работа там. — От тона му ставаше ясно, че не смята да уточнява каква работа.
— Поемаш голям риск, като идваш тук. Много е вероятно брат Макрил още да те издирва. Той не е човек, който ще се откаже от търсенето си.
— Вярно е, даже ме улови миналата зима.
— Тогава как…?
— Дълга история. Накратко, спипа ме натясно на един планински склон в Ренфаел. Бихме се, аз загубих и той ме пусна да си вървя.
— Пуснал те е да си вървиш?
— Да. Аз самият бях доста изненадан.
— Каза ли защо?
— Не каза почти нищо. Остави ме вързан през нощта, докато седеше край огъня и се напиваше до безпаметност. Малко по-късно загубих съзнание от боя, който ми бе нанесъл. Когато на сутринта се събудих, въжетата ми бяха развързани и него го нямаше.
Вейлин си спомни сълзите в очите на Макрил. „Може да е по-добър човек, отколкото си мислех.“
— Видях те как се би днес — каза Ерлин.
Вейлин усети как болката в тила му се усилва.
— Сигурно си богат, щом си могъл да си позволиш билет.
— Не бих казал. Има вход за Кръга, който е известен на малцина, проход под стените, който дава добър изглед към арената.
Мълчанието се проточи. Вейлин нямаше желание да обсъжда изпитанието си, а и все по-силно го налягаше подозрението, че ще повърне отново.
— Одеве спомена, че имаш да ми казваш нещо — рече той, воден главно от надеждата, че разговорът ще отвлече вниманието му от растящото гадене в стомаха му.
— Един от мъжете, които уби, имаше съпруга.
— Знам. Той ми каза. — Вейлин хвърли поглед към Ерлин и забеляза, че той го наблюдава внимателно. — Познаваше ли го?
— Не много добре. Познавам жена му. Тя ми е помагала в миналото. Смятам я за приятелка.
— Тя Отричаща ли е?
— Ти би я нарекъл така. Тя самата се нарича Търсачка.