Вейлин осъзна, че сигурно смърди на пивница.
— Аз съм брат Вейлин Ал Сорна от Шестия орден — каза той, придавайки на гласа си властност, сякаш имаше пълното право да е тук. — Искам аудиенция при крал Янус.
— В името на Вярата! — въздъхна раздразнено сержантът. Излезе напред и впери свиреп поглед във Вейлин. — Нали знаеш, че човек може да бъде бичуван, ако даде фалшиво име на офицер от Кралската гвардия?
Един по-млад страж се появи зад сержанта и се взря във Вейлин със смущаващо благоговение.
— Ъъъ, сержант…
— Но часът е късен, а аз съм в добро настроение. — Сержантът настъпваше към Вейлин със свити юмруци, а от възрастното му лице лъхаше на предстоящо насилие. — Така че само ще те напердаша, преди да те отпратя по пътя ти.
— Сержант! — рече настойчиво по-младият гвардеец и го хвана за ръката. — Това е той.
Погледът на сержанта се извъртя към него, а после се върна на Вейлин и го измери от глава до пети.
— Сигурен ли си?
— Бях дежурен в Кръга тази сутрин, нали? Наистина е той.
Юмруците на сержанта се отпуснаха, но той не изглеждаше по-щастлив.
— Каква работа имаш при краля?
— Ще кажа само на него. Ще ме приеме, ако му съобщите, че съм тук. И съм сигурен, че няма да е доволен, ако разбере, че сте ме отпратили. — „Браво, страхотна лъжа“, поздрави се той. Всъщност изобщо не беше убеден, че кралят ще го приеме.
Сержантът се замисли. Белезите му говореха за живот на тежка служба и Вейлин осъзна, че сигурно не приема добре нищо, което би могло да смути несъмнено сладката длъжност, на която смяташе да дочака пенсия.
— Предай поздравите и извиненията ми на капитана — каза сержантът на младия гвардеец. — Събуди го и му кажи за нашия посетител.
Зачакаха един срещу друг в предпазливо мълчание, след като гвардеецът се отдалечи забързано, отключи една малка вратичка в голямата порта и изчезна вътре.
— Чух, че си видял сметката на петима Отричащи убийци в нощта на Клането на аспектите — изсумтя накрая сержантът.
— Петдесет бяха.
Сякаш мина цяла вечност преди вратата да се отвори пак и да се появи гвардеецът, следван от спретнат младеж, безупречно облечен в униформата на капитан от Кралската конна гвардия. Той хвърли на Вейлин кратък преценяващ поглед, преди да му протегне ръка.
— Брат Вейлин — каза с лек ренфаелски акцент. — Капитан Нирка Смолен на вашите услуги.
— Извинявам се, че ви събудих, капитане — каза Вейлин, леко объркан от спретнатия вид на мъжа. Всичко, от лъскавите му ботуши до грижливо подрязаните му мустачки, говореше за щателно внимание към детайлите. Със сигурност не приличаше на човек, току-що вдигнат от леглото.
— Не сте ме събудили. — Капитан Смолен направи жест към отворената врата. — Ще влезем ли?
Източното крило на двореца не съответстваше на момчешките спомени на Вейлин за бляскав разкош. След като прекосиха малък двор, беше въведен в лабиринт от коридори, претъпкани с множество прашасали сандъци и увити в плат картини.
— Това крило се използва най-вече за склад — поясни капитан Смолен, като видя обърканото му изражение. — Кралят получава много дарове.
Вейлин последва капитана през множество коридори и стаи, докато не стигнаха до зала с шахматен под и няколко впечатляващи картини на стената. Те моментално привлякоха вниманието му. Всяка беше широка поне седем стъпки и изобразяваше битка. Фонът бе различен, но в центъра им се виждаше една и съща фигура: хубав мъж с коса с цвета на пламък, яхнал бял жребец и вдигнал меч високо над главата си. „Крал Янус.“ Макар че спомените на Вейлин за краля бяха смътни, не помнеше челюстта му да е била толкова масивна, нито плещите му толкова широки.
— Шестте битки, които обединиха Кралството — каза капитан Смолен. — Нарисувани от майстор Бенрил Лениал. Отнели му над три години.
Вейлин си спомни картините на майстор Бенрил в стаите на аспект Елера, фините детайли в тях, начина, по който оголените вътрешности сякаш излизаха от пергамента. Тук не виждаше нищо от тази яснота. Цветовете бяха ярки, но не и живи, сражаващите се воини бяха ясно изобразени, но някак си сковани, сякаш не се биеха, а просто бяха заели поза.
— Не са от най-добрите му произведения, нали? — отбеляза капитан Смолен. — Разбирате ли, беше му заповядано да ги нарисува. Подозирам, че е недолюбвал обекта си. Виждали ли сте фреската му във Великата библиотека, сътворена в памет на жертвите на Червената ръка? Поразителна е.
— Никога не съм виждал Великата библиотека — отвърна Вейлин, като си мислеше, че капитан Смолен вероятно ще намери много общи интереси с Кейнис.