— А би трябвало, това е истинско богатство за Кралството. Налага се да ми предадете оръжията си.
Вейлин разкопча плаща си с четирите ножа за хвърляне, скрити в гънките му, разпаса меча си, откачи ловджийския нож от колана си и извади тесния кинжал от левия си ботуш.
— Хубав е — възхити се капитан Смолен на кинжала. — Алпирански ли е?
— Не знам, взех го от един труп.
— Оръжията ще ви чакат тук. — Смолен ги нареди на една близка маса. — Никой няма да ги докосне. — С тези думи отиде до една гола част от стената и натисна. Тя се завъртя навътре и разкри тъмно стълбище. — Качете се по тези стълби до върха.
— Той там вътре ли е? — попита Вейлин. Беше очаквал да го отведат в тронна зала или приемна.
— Да. По-добре не го карайте да чака.
Вейлин кимна с благодарност и пристъпи към стълбището. Маслени лампи, наредени по стената, хвърляха мъждива светлина, и сумракът стана по-дълбок, когато Смолен затвори вратата след него. Както му беше казано, той се качи по стълбите. Тропотът на ботушите му по каменните стъпала отекваше силно в затвореното пространство. Вратата горе бе леко открехната, очертана от ярката светлина на лампи в стаята оттатък. Изскърца силно, когато Вейлин я бутна, но мъжът, седнал на писалището пред него, не вдигна поглед. Беше се прегърбил над свитък пергамент и дращеше по него с перо, което оставяше след себе си ситен шрифт. Мъжът беше стар, над шейсетгодишен, но все още широкоплещест. Дългата коса висеше над лицето му; някога червена, сега тя вече бе посивяла, но запазваше лек меден оттенък. Носеше проста бяла ленена риза с оцапани с мастило ръкави. Единственият му накит беше златен пръстен с печат на средния пръст на дясната му ръка; на печата бе изобразен кон, изправен на задните си крака.
— Ваше величество… — започна Вейлин и падна на едно коляно.
Кралят вдигна лявата си ръка и му даде знак да стане, после посочи един стол наблизо. Перото му не спря да дращи по пергамента. Вейлин отиде до стола и откри, че е отрупан с книги и свитъци. Поколеба се, после внимателно ги събра и ги остави на пода, преди да седне.
Зачака.
Единственият звук в стаята идваше от скърцането на перото на краля. Вейлин се зачуди дали трябва да заговори пак, но нещо му подсказваше, че е по-добре да пази тишина. Вместо това огледа стаята. Беше си мислил, че стаята на аспект Елера е най-наблъсканото с книги пространство, което е виждал, но стаята на краля я засрамваше. Книгите се редяха покрай стените на големи купчини, издигащи се почти до тавана. Между купчините имаше сандъци със свитъци, някои ронещи се и сбръчкани от старост. Единствената украса в стаята беше голяма карта на Кралството над камината. Повърхността ѝ бе изпъстрена с кратки бележки със ситен почерк. Странно, но някои от бележките бяха написани с червено мастило, а други — с черно. В единия край на картата имаше нещо като списък, в който всеки ред беше изписан с черно, но зачертан с червено. Списъкът беше дълъг.
— Имаш лицето на баща си, но оглеждаш нещата като майка си.
Погледът на Вейлин отскочи към краля. Той бе оставил перото и се бе облегнал в стола. Зелените му очи бяха ярки и се взираха остро от грубото му обветрено лице. Вейлин откри, че не може да попречи на очите си да се отклонят към червените белези на шията на краля, остатък от досега му с Червената ръка като дете.
— Ваше величество? — изломоти той.
— Баща ти е много умен човек, когато се отнася до война, но в повечето други неща трябва да кажа, че е тъп като галош. Майка ти пък, от друга страна, беше умна почти във всичко. Преди миг ти изглеждаше точно като нея, докато изучаваше картата ми.
— Сигурен съм, че тя би се радвала да узнае, че имате толкова високо мнение за нея, ваше величество.
Кралят повдигна вежда.
— Не ме ласкай, момче. Имам си предостатъчно служители за това. Пък и не те бива много в тая работа. Поне в това отношение приличаш на баща си.
Вейлин усети, че се изчервява, и преглътна едно извинение. „Прав е, не съм ласкател.“
— Простете за натрапничеството, ваше величество. Дойдох да моля за помощта ви.
— Повечето хора идват при мен за това. Макар че обикновено носят неприлично скъпи дарове и раболепничат по няколко часа. Ти ще раболепничиш ли пред мен, млади братко? — Устата на краля се изви в гънка, невесела усмивка.
— Не. — Вейлин откри, че трепетът му бързо изчезва, пометен от студен гняв. — Не, ваше величество. Няма.
— И въпреки това си дошъл тук в този неверен час да настояваш за услуги.
— Не настоявам за нищо.
— Но все пак имаш нужда от нещо. Чудя се какво ли? Пари? Съмнявам се. Те не означаваха много за родителите ти и смея да предположа, че означават още по-малко за теб. Може би искаш помощ относно предложение за женитба? Хвърлил си око на някое девойче, но баща му не иска за зет някакво бедно момче от Ордена? — Кралят наклони глава, изучавайки внимателно Вейлин. — О, не, едва ли. Така че какво би могло да е?