— Ами жената на Урлиан, ваше величество? — успя да изграчи.
— О, смея да кажа, че аспект Тендрис ще е в по-отстъпчиво настроение, щом му съобщя за плановете си за кръстоносен поход в Мартиш, особено след като и ти ще участваш в него. Знаеш ли, той те харесва. Ще гарантирам за жената, ще му кажа, че съм убеден в спасението на душата ѝ, и ако тя не каже нещо в обратния смисъл, ще бъде свободна до утре вечер.
— Трябва ми уверение, че тя и синът ѝ ще бъдат осигурени. — Вейлин се насили да не откъсва очи от очите на краля. — За да бъда част от кръстоносния ви поход.
— Сигурен съм, че върховен лорд Ал Мирна може да намери местенце за още един-двама изгнаници. Разликата между Правоверни и Отричащи не означава много в Северните предели. — Кралят се обърна пак към писалището, вдигна перото и разстла пред себе си чист пергамент. — Ще получиш заповедите си в близките дни. — Започна да пише отново, перото дращеше по листа.
На Вейлин му трябваше малко време да осъзнае, че го отпращат. Стана и откри, че е леко замаян, дали от гняв или от скръб, не можеше да каже.
— Благодаря ви за отделеното време, ваше величество — насили се да изрече и тръгна към вратата.
— Помни, Млади ястребе — каза кралят, без да вдига очи от пергамента. — Това не е целият ми план за теб. Само началото. Аз заповядвам, ти изпълняваш. Това е сделката, която сключи тази нощ. — Вдигна поглед и срещна отново очите на Вейлин. — Ясно ли е?
— Напълно, ваше величество.
Кралят задържа погледа му още малко, а после се върна към писането си, без да каже нищо повече, докато Вейлин излизаше.
Когато излезе от стената, капитан Смолен го чакаше.
— Посещението ви свърши ли, братко?
Вейлин кимна, събра оръжията си от масата и ги прибра бързо, обзет от силното желание да се махне от това място. Трябваше да остане сам, за да помисли. Мащабите на сделката му с краля бяха хвърлили мислите му в хаос. Той последва Смолен назад по безбройните коридори, отрупани със забравени дарове, и в ума му непрестанно се въртяха последните думи на краля: „Това не е целият ми план за теб. Само началото.“
— Ще ми простите, че ви оставям тук — каза Смолен на ъгъла на коридора, който Вейлин позна, че води до източната порта. — Имам спешни задачи другаде.
Вейлин се взря в сенчестия край на коридора, обърна се пак към Смолен и забеляза леко смущение на лицето му.
— Спешни задачи ли, капитане?
— Да. — Смолен се прокашля. — Много спешни. — Направи крачка назад, кимна официално, след което се обърна и закрачи натам, откъдето бяха дошли.
Вейлин изгледа още веднъж коридора пред себе си и някакво слабо чувство за нередност накара сърцето му да се разтупти. „Засада — реши той. — Кралят има ненадеждни служители.“ Замисли се дали да не тръгне след капитана и да го принуди да върви пред него към онова, което го чака, но откри, че не му достига воля. Нощта бе продължила твърде дълго. Освен това винаги можеше да го намери по-късно. Извади един метателен нож от гънките на плаща и го скри в дланта си, след което тръгна по коридора.
Очакваше атаката да дойде в най-тъмната му точка, близо до края, но не се случи нищо. Нямаше облечени в черно мъже с мечове, които да изскочат и да го нападнат. Във въздуха обаче се долавяше слаб аромат, деликатен и сладък като цветя в горещ ден…
— Чух, че си бил красавец.
Той се извъртя към гласа и ножът почти излетя от ръката му, преди да я види. Момиче, стоящо наполовина в сенките. В последния момент Вейлин успя да отклони ръката си и да прати ножа встрани. Той се заби в стената на сантиметри от главата ѝ. Тя му хвърли един кратък поглед, преди да излезе на светло. Вейлин и друг път беше виждал красиви жени и винаги бе смятал аспект Елера за най-прекрасната жена, която някога ще зърне, но това момиче беше различно. Всичко в нея, от безупречната порцеланова белота на кожата ѝ до меките извивки на лицето ѝ и сияйната златисточервеникава коса, говореше за непринудено съвършенство.
— Не си — заяви тя, докато се приближаваше към него, наклонила леко глава, и го изучаваше с яркозелените си очи. — Но лицето ти е интересно. — Вдигна ръка да го помилва.
Вейлин отстъпи назад още преди пръстите ѝ да го докоснат. Падна на едно коляно и се поклони.
— Ваше височество.
— Моля те, стани — каза принцеса Лирна Ал Ниерен. — Не можем да говорим като хората, ако лицето ти е постоянно обърнато към пода.
Вейлин стана. Зачака, като се опитваше да не я зяпа.
— Съжалявам, че те изненадах — извини се принцесата. — Капитан Смолен беше така любезен да ме уведоми за посещението ти. Помислих, че трябва да поговорим.