Вейлин не каза нищо, чувството му за нередност не бе изчезнало. В тази среща имаше нещо опасно. Знаеше, че би трябвало да се извини и да си тръгне, но откри, че не може да намери думи. Искаше да поговорят, искаше да е до нея. Този импулс предизвика у него внезапно дълбоко негодувание.
— Мислех да те гледам как се биеш днес — продължи принцесата. — Но баща ми не ми позволи, разбира се. Казаха ми, че било много вълнуващо.
Усмивката ѝ бе ослепителна, изпълнена с такава съвършена имитация на искреност, че би засрамила и Норта. „Тя очаква да съм поласкан“, осъзна той.
— Желаете ли нещо от мен, ваше височество? Също като капитан Смолен, и аз имам спешни задачи другаде.
— О, не се сърди на капитана. Той обикновено е толкова стриктен в задълженията си. Опасявам се, че може би го покварявам ужасно. — Тя се обърна и отиде до стената, където се беше забил ножът му. Изтръгна го с мъка от нея. — Обичам дрънкулките — каза, оглеждайки острието, като плъзгаше деликатните си пръстчета по метала. — Младежите непрекъснато ми подаряват дрънкулки. Но досега никой не ми е подарявал оръжие.
— Задръжте го — каза ѝ Вейлин. — А сега, ако ме извините, ваше височество… — Поклони се и се обърна да си върви.
— Няма да те извиня — каза тя с равен тон. — Още не сме свършили разговора си. Ела. — Даде му знак с ножа да я последва и се отдели от стената. — Ще си поговорим под звездите, ти и аз. Все едно сме в някоя песен.
„Мога просто да си тръгна — осъзна той. — Тя няма как да ме спре… нали?“ Замисли се за кратко върху възможността да отбива пълчища стражи, призовани, за да му попречат да си тръгне, и я последва по коридора. Тя го отведе до врата в една невзрачна ниша, бутна я и му даде знак да мине.
Градината беше малка, но дори под лунната светлина цветните лехи изглеждаха поразително красиви. Тук сякаш имаше безкрайно разнообразие от цветя, много повече, отколкото в градината на аспект Елера.
— Всъщност би трябвало да се гледа денем — каза принцеса Лирна. Затвори вратата и мина покрай него, като се спря да огледа един розов храст. — Пък и сега е малко късен сезон, много от любимците ми вече се сбръчкват от студа.
Отиде с грациозно полюшване на роклята си до малка каменна пейка по средата на градината. За да се разсее, Вейлин огледа цветните лехи, търсеше нещо смътно познато, и за своя изненада го откри под формата на жълти пъпчици, сгушени под малко кленово дръвче.
— Зимничета.
— Познаваш цветята? — Принцесата изглеждаше изненадана. — Казаха ми, че братята от Шестия орден не знаят нищо друго освен изкуствата на войната.
— Учат ни на много неща.
Тя седна на пейката и вдигна ръце, за да посочи към цветните лехи.
— Е, харесва ли ти градината ми?
— Много е красива, ваше височество.
— Веднъж, когато бях малка, баща ми ме попита какъв подарък искам за Зимния празник. Тъй като съм израснала в двореца и никога не съм оставала сама, около мен винаги е имало стражи, камериерки или учители, му казах, че искам местенце, където да се усамотявам. Той ме доведе тук. Навремето това беше само празен двор, аз го превърнах в градина. Никой друг не се допуска тук и никога не съм показвала това място другиму, досега. — Изучаваше го съсредоточено, преценявайки реакцията му.
— Аз… за мен е чест, ваше височество.
— Радвам се. Е, след като аз те удостоих с доверието си, може би ти ще ми върнеш жеста. Каква работа имаше при баща ми?
Вейлин се изкуши да не казва нищо, но знаеше, че не може просто да я пренебрегне. Различни лъжи прелетяха през главата му, но той имаше чувството, че принцесата умее да долавя неистините, също като баща си.
— Не мисля, че крал Янус би искал да го обсъждам — каза той след малко.
— Наистина ли? Значи съм принудена да гадая. Моля те, кажи ми, ако предположенията ми са верни. Открил си, че единият от мъжете, които уби днес, е бил заставен да участва в битката. Дошъл си да искаш от баща ми справедливост. Права ли съм?
— Знаете много, ваше височество.
— Да. Но за съжаление откривам, че никога не знам достатъчно. Баща ми удовлетвори ли молбата ти?
— Беше така любезен да въздаде правосъдие.
— Аха. — В гласа ѝ имаше лека нотка на жалост. — Бедният лорд Ал Унса. Той винаги ме разсмиваше на бала в Нощта на пазителите, как залиташе по дансинга.
— Сигурен съм, че нежните ви спомени ще бъдат голяма утеха за него на бесилката, ваше височество.
Усмивката ѝ помръкна.
— Мислиш ме за коравосърдечна? Може и да съм. Познавала съм много лордове през годините. Усмихнати, дружелюбни мъже, които ми даваха бонбони и подаръци и ми казваха колко съм хубава, но всички се опитваха да си спечелят благоразположението на баща ми. Някои той отпрати, на други позволи да останат на негова служба, а трети уби.