— Един шибан час — изръмжа той. — Трябваше да продължите на юг два дена.
— Хората на лорд Ал Джелнек се разбягаха — каза Норта. — Не видяхме кой знае какъв смисъл да оставаме там.
— Да съм те питал, сополанко? — тросна се Макрил. Беше развил моментална неприязън към тях още щом ги видя, но пазеше жлъчта си най-вече за Норта. До него мелезът му, Муцун, изръмжа в знак на съгласие. Вейлин нямаше представа къде Макрил е намерил животното, явно се бе отказал от робските хрътки след случката с Белег и бе предпочел най-едрото и злонравно ловджийско куче, което е успял да открие, независимо от потеклото му. Няколко войници вече носеха белези, свидетелстващи за непоносимостта на Муцун към гальовност или зрителен контакт.
Норта отвърна на втренчения поглед на Макрил с не по-малка неприязън. Вейлин постоянно се тревожеше какво ще стане, ако двамата останат насаме.
— Помислихме, че ще е най-добре да върнем тялото, братко — каза Вейлин. — Ще излезем сами на патрул довечера.
Макрил обърна навъсеното си лице към него.
— Някои от мъжете се върнаха. Казаха, че там имало поне петдесет отрепки. — Макрил винаги наричаше кумбраелците „отрепки“. — Колцина убихте?
Вейлин претегли лъка в ръката си.
— Един.
Рошавите вежди на Макрил се свъсиха.
— Един от петдесет?
— Един от един, братко.
Макрил въздъхна тежко.
— По-добре да докладваме на негова светлост. Ще му се наложи да пише още едно писмо.
Лорд Линден Ал Хестиан беше висок и красив, с непринудена усмивка и живо чувство за хумор. Беше храбър в битка и умел с меча и копието. Противно на описанието на краля, се оказа, че притежава и бърз ум, а привидната му надменност бе просто перченето на младеж, който е постигнал много в краткия си живот и не вижда причина да крие задоволството си от самия себе си. За свое голямо съжаление Вейлин откри, че харесва младия благородник, макар да бе принуден да признае, че той е ужасен водач, просто в характера му липсваше нужната безпощадност. Много пъти бе заплашвал мъжете с бичуване, но все още не бе изпълнил нито едно наказание въпреки явната им страхливост, пиянството и състоянието на лагера, който бе позор за войниците.
— Братя! — поздрави ги той с широка усмивка, щом доближиха палатката му. Усмивката му обаче помръкна, когато видя тялото, метнато на коня. Явно никой от избягалите мъже не бе сметнал за нужно да му съобщи вестта.
— Моите съболезнования, милорд — каза Вейлин. Знаеше, че двамата са приятели от детинство.
Линден Ал Хестиан се приближи до трупа с покрусено от скръб лице и нежно докосна косата на мъртвия си приятел.
— В бой ли загина? — попита след малко с глас, прегракнал от емоции.
Вейлин видя, че Норта отваря уста, и побърза да го изпревари. Норта бе склонен да дава воля на жестокия си нрав, когато разговаря с лорд Ал Хестиан: изричаше почти нескрити обиди и критики без колебание.
— Той беше много смел, милорд.
Мартил Ал Джелнек беше плакал като дете, когато стрелата се заби в корема му, ръцете му се бяха вкопчили за кратко във Вейлин в отчаяни спазми, докато искрицата на живота угасваше в очите му и на устата му изби кръв. Беше се опитал да каже нещо накрая, Вейлин бе сигурен в това, ломотеше задавено през жлъчката, изпълнила устата му. Може би някакво послание за любимата му. Никога нямаше да разберат.
— Смел — повтори Ал Хестиан с лека усмивка. — Да, винаги е бил смел.
— Хората му побягнаха — каза Норта. — Една стрела и си плюха на петите. Този ваш полк не е нищо повече от сбирщина престъпници.
— Стига! — излая брат Макрил.
Приближи се сержант Крелник и отдаде рязко чест на Ал Хестиан. Беше набит човек, наближаващ петдесетата си година, лицето му бе покрито с множество белези, а отношението му към войниците беше страховито. Той беше един от малкото опитни воини, записали се в полка, служеше в Кралската гвардия от шестнайсетгодишен и Ал Хестиан мъдро го бе направил старши сержант, отговорен за дисциплината. Но въпреки всичките му усилия описанието на Норта бе точно — полкът си оставаше сбирщина.
— Ще наредя да издигнат кладата, милорд — каза сержант Крелник. — Трябва да го предадем на пламъците тази нощ.
Ал Хестиан кимна и отстъпи от трупа.
— Да. Благодаря ви, сержант. И на вас, братя, задето го донесохте. — Тръгна към палатката си. — Брат Макрил, брат Вейлин, може ли за минутка?
В палатката на Ал Хестиан липсваше луксът, който можеше да се открие в покоите на другите благородници: наличното пространство бе заето от оръжията и бронята му, които той чистеше и поддържаше сам. Повечето други благородници си бяха довели по един-двама слуги, но лорд Ал Хестиан явно можеше сам да се грижи за нуждите си.