— Моля, братя. — Той ги покани с жест да седнат и отиде до малко преносимо писалище, на което вършеше многобройните административни задачи, присъщи на полковите командири. — Писмо от краля — каза той и вдигна един отворен плик от писалището. При вида на кралския печат сърцето на Вейлин заби малко по-учестено.
— „До лорд Линден Ал Хестиан, командир на Трийсет и пети пехотен полк, от негово величество Янус Ал Ниерен — зачете Ал Хестиан. — Милорд, приемете моите поздравления, че държите един полк при бойни условия за такъв продължителен период. Някои по-недобросъвестни командири без съмнение биха предпочели да приключат работата на Кралството в Мартишката гора по най-бързия начин. Вие обаче явно имате наум по-тънка стратегия, всъщност толкова тънка, че изобщо не мога да я схвана от толкова далеч. Сигурно ще си спомните как аспект Арлин щедро ви предостави контингент от Шестия орден — братя, за които аспектът е нетърпелив да намери друго приложение. Чувам, че сред тях е синът на бившия ми Военачалник, и съм сигурен, че той е наследил чувството на баща си за неотложност при изпълнение на кралските заповеди. Може би трябва да обсъдите плановете си с тези братя и те, ако се чувстват достатъчно великодушни, да ви дадат някой съвет.“
Вейлин с ужас забеляза, че ръцете му треперят, и ги мушна под плаща си с надеждата другите да предположат, че е от студа.
— И така, братя — каза Ал Хестиан, обръщайки се към тях с изражение на нескрито отчаяние. — Изглежда, трябва да потърся съвета ви.
— Аз съм ви го давал неведнъж, милорд — каза Макрил. — Бичувайте някои мъже, изхвърлете най-мързеливите и най-страхливите през портата без оръжие и дайте на сержант Крелник пълна свобода в налагането на дисциплина.
Ал Хестиан почна да разтрива слепоочията си, изтощението му личеше по сбърчените му вежди.
— Такива мерки едва ли ще ми спечелят сърцата на хората, брате.
— Майната им на сърцата! Рядко се среща командир, който може да спечели обичта на хората си. Повечето управляват чрез страх. Накарайте ги да се страхуват от вас и ще ви уважават. Тогава може би ще започнат да убиват кумбраелци.
— От тона на писмото на негово величество подозирам, че може би разполагаме само с няколко седмици, за да довършим работата си тук. И въпреки предположенията на краля признавам, че нямам никаква стратегия как да сразя Черната стрела и неговите отряди. Дори да взема мерките, които препоръчвате, ще ни е нужно повече време, отколкото имаме, за да постигнем победа в тази проклета гора.
„Черната стрела.“ Бяха научили името от единствения пленник, заловен през тези седем месеца — стрелец, повален от Норта. Живя достатъчно дълго, за да ги засипе с думи на омраза и предизвикателство, като едновременно с това призоваваше своя бог да приеме душата му и го молеше за прошка за провала си. Присмя се на въпросите им: малко заплахи могат да бъдат отправени към умиращ човек. Накрая Вейлин отпрати другите, седна до него и му предложи манерка с вода.
— Искаш ли да пийнеш?
Очите на мъжа блестяха предизвикателно, но влудяващата жажда, докато кръвта му изтичаше, го накара да преглътне отказа си.
— Нищо няма да ти кажа.
— Знам. — Вейлин поднесе манерката към устните на кумбраелеца и онзи загълта. — Мислиш ли, че той ще ти прости? Твоят бог.
— Световният отец е велик в състраданието си. — Умиращият говореше разпалено. — Той знае слабостите и силите ми и ме обича и заради двете.
Вейлин видя как мъжът опипа забитата в тялото му стрела и от устните му се изтръгна тих хленч.
— Защо ни мразите? — попита Вейлин. — Защо ни убивате?
Хленчът на ранения се превърна в дрезгав, горчив смях.
— А вие защо ни убивате, братко?
— Дошли сте тук в нарушение на мирния договор. Вашият лорд се е съгласил, че няма да носите словото на вашия бог в другите васалии…
— Неговото слово не може да бъде спряно от граници, нито от слуги на фалшива вяра. Черната стрела ни доведе тук, за да защитаваме онези, които вие искате да убиете в служба на своята ерес. Той знаеше, че мирът между нас е предателство, отвратително богохулство… — Мъжът се задави и закашля неудържимо. Вейлин се опита да измъкне още информация от него, но онзи дърдореше само за своя бог и думите му ставаха все по-неразбираеми, докато животът го напускаше. Скоро загуби съзнание и след няколко минути дишането му секна. По някаква причина Вейлин откри, че му се иска да го бе попитал за името му.