— Чудя се в колко битки ще участваме — обади се Баркус.
— В много — отвърна Дентос. — Нали чухте дебелия учител.
— Казват че войните са останали в миналото на Кралството — включи се Кейнис. Обаждаше се за пръв път и сякаш се притесняваше да сподели мнението си. — Може би няма да има повече битки.
— Винаги има следваща война — каза Вейлин. Беше го чул от майка си. Бе го изкрещяла по време на един от споровете си с баща му. Преди последния му поход и преди тя да се разболее. Кралски пратеник бе пристигнал една сутрин със запечатано писмо. След като го прочете, баща му започна да приготвя оръжията си и нареди на коняря да доведе най-добрият му боен кон. Майката на Вейлин се разплака и двамата отидоха в салона, за да не се карат пред сина си. Момчето не можеше да чуе думите на баща си, който говореше тихо и успокоително. Но майка му не искаше да чуе и дума.
— Не идвай в леглото ми, като се върнеш! — извика тя. — От вонята на кръв по теб ми се гади.
Баща му каза още нещо, все така с успокояващ тон.
— Така каза и последния път. И предпоследния — отвърна майка му. — И ще го кажеш пак. Винаги има следваща война.
Разплака се отново и в къщата настъпи тишина. Баща му дойде, потупа го по главата и излезе, за да яхне коня си. Върна се след четири дълги месеца и след това Вейлин забеляза, че родителите му са започнали да спят в различни стаи.
След яденето беше време за молитва. Чиниите бяха отсервирани и всички мълчаха, докато аспектът им рецитираше постулати от Вярата с ясен глас, който изпълваше помещението. Въпреки помръкналото си настроение Вейлин откри, че думите на аспекта приповдигат духа му и го карат да си спомня за силната вяра на майка си, която не бе помръкнала по време на продължителното боледуване. За миг се зачуди дали щяха да го пратят тук, ако беше още жива — бе абсолютно сигурен, че тя никога не би се съгласила.
След като приключи, аспектът ги призова всеки сам да благодари на Покойните за благословиите им. Вейлин изказа любовта си към майка си и помоли за напътствие в предстоящите изпитания. Едва сдържаше сълзите си.
Основното правило в Ордена очевидно беше, че най-младите получават най-гадните задачи. В съответствие с това след молитвата Солис ги подкара към конюшнята, където изкараха следващите четири часа в почистване. После трябваше да извозят торта до градините на учителя Сментил. Той беше много висок мъж и сякаш не можеше да говори, защото ги насочваше с жестове на изкаляните си ръце и гърлено ръмжене, чийто тон показваше дали се справят добре или зле. Комуникацията му с инструктор Солис беше по-различна и се състоеше от сложни жестове, което събеседникът му очевидно разбираше мигновено. Градините бяха големи, заемаха поне два акра извън стените и бяха пълни със зеле, ряпа и други зеленчуци. Имаше и малка овощна градина, оградена с каменна стена. Понеже зимата беше към края си, учителят бе зает с подрязване и една от задачите им бе да събират падналите клонки за разпалки.
Докато отнасяха кошниците с разпалки към цитаделата, Вейлин се осмели да зададе въпрос на Солис.
— Учителю, защо инструктор Сментил не може да говори?
Беше подготвен за перване, но Солис удържа неодобрението си до остър поглед. Продължиха още няколко метра, преди да последва отговор.
— Лонаките са му отрязали езика.
Вейлин потръпна. Беше чувал за лонаките, както и всички останали. Поне един от мечовете на баща му беше използван в кампания срещу тях. Бяха диваци от далечните планини, които нападаха фермите и селата в Ренфаел и убиваха, изнасилваха и плячкосваха с дивашко веселие. Някои ги наричаха вълци, защото според мълвата имали остри зъби и козина и се хранели с плътта на враговете си.
— Ама как е останал жив, учителю? — обади се Дентос. — Чичо ми Там се е бил с лонаките и разправяше, че никога не оставяли живи пленници.
Погледът на Солис беше видимо по-остър от предишния към Вейлин.
— Успял да избяга. Той е смел мъж и е гордост на Ордена. Стига сме говорили. — Инструкторът замахна към краката на Норта. — По-живичко, Сендал.