Вейлин попита с жестове Кейнис:
„Имаш ли нужда от нещо?“
Брат му поклати глава и пристегна една връзка на самурения си жакет. Облечен в задигнатите от врага дрехи, той се вписваше добре в ролята си. Маскировката му се довършваше от смяната на дългия лък с къс и затъкнатата в пояса му брадва. Беше избрал да остави меча си препасан на гърба: враговете им бяха задигнали много азраелски оръжия от войниците на Ал Хестиан, така че едва ли щеше да изглежда не на място.
„Късмет, братко“, изрече с жестове Вейлин, докосвайки рамото си. Кейнис се ухили за миг и се втурна с всички сили към скалите. „Всичко с него ще е наред“, каза си Вейлин. Времето, прекарано в Мартиш, го бе накарало да оцени по достойнство уменията на Кейнис: крехкото момче, което някога трепереше от страх при неправдоподобните истории на инструктор Грейлин за чудовищни плъхове, сега беше гъвкав смъртоносен воин, който, изглежда, не се страхуваше от нищо и убиваше без колебание.
Снегът изхрущя, когато Ал Хестиан приклекна до него.
— Колко време мислиш, че остава, братко? — прошепна той.
Вейлин потисна връхлетялото го чувство за вина при вида на искреното лице на младия благородник. „Надяваш се да не осъзнае, че си бил ти — обади се неизменният му спътник. — Надяваш се да се пресели в Отвъдното, вярвайки на лъжата, че сте приятели…“
— Около час, милорд — прошепна в отговор. — А може и по-малко.
— Поне хората ще имат време да си починат. — Ал Хестиан се отдалечи да провери войниците си, говореше им тихо и ги окуражаваше. Вейлин се опита да не слуша и се съсредоточи върху неясния силует на скалите. Небето бе още тъмно, но бе придобило синкав оттенък, който възвестяваше наближаването на утрото. Макрил бе избрал да атакуват призори, когато стражите на входа на дерето ще са уморени и в края на смяната си.
Вейлин успокои дишането си, като броеше секундите и преценяваше подходящия момент да задейства плана си. Прогони всякакви мисли, които биха могли да го отклонят. Беше стиснал лъка така, че ръката го болеше. Когато се увери, че е изтекъл поне половин час, се доближи до Ал Хестиан и се наведе да прошепне в ухото му:
— На скалите със сигурност ще има стражи. Брат ми няма да ги закача, за да не се вдигне тревога. Макар че няма да са достатъчно, за да спрат атаката ни, лъковете им могат да разредят редиците ни. — Претегли в ръка собствения си лък. — Аз ще тръгна напред сега и когато атаката започне, ще се погрижа да не ни създават проблеми.
Ал Хестиан стана.
— Идвам с теб.
Вейлин го спря, като го хвана здраво под лакътя.
— Вие трябва да поведете хората, милорд.
Ал Хестиан хвърли поглед към напрегнатите, измъчени лица наоколо и кимна неохотно.
— Разбира се.
Вейлин се насили да се усмихне.
— После ще закусваме заедно в палатката на Черната стрела. — „Лъжец!“
— Късметът да е с теб, братко.
Вейлин откри, че не може да срещне погледа на Ал Хестиан. Кимна и пое тичешком към скалите, преодолявайки разстоянието, както му се стори, само за няколко мига. Притаи се между огромните канари, издигащи се от снега като заспали чудовища. Озърна се бързо за часовои, но не видя нищо. Откъм лагера идеше лека миризма на изгорели дърва, но нямаше и помен от тревога. Кейнис тепърва щеше да нападне стражите в дерето. Вейлин посегна към колчана си и извади увита в плат стрела. Захвърли обвивката, разкривайки черната пръчка с гарванови пера — кумбраелска стрела, взета от стрелеца, който бе убил бедния лорд Ал Джелнек. Средството за неговото убийство. Една стрела щеше да отнеме живота на лорд Ал Хестиан, докато героично води хората си в атака срещу вражеския лагер. „Чудесен край — отбеляза гласът. — Баща му ще се гордее с него, сигурен съм. Помниш ли думите си? Помниш ли обета си? Ще убивам противници в битка, но не и невинни…“
„Остави ме на мира! — сопна се наум Вейлин. — Правя каквото трябва. В случая нямам избор. Не мога да наруша договорката си с краля.“
Ръцете му трепереха, докато поставяше стрелата на тетивата. Сърцето кънтеше в гърдите му като барабан. „Стига!“ Сви и отпусна пръсти, за да прогони треперенето. „Правя каквото трябва. Убивал съм и преди. Какво е още една смърт?“
Иззад него се донесе тих звън на метал в метал, последван от бръмчене на тетиви и внезапна тревожна гълчава. Скоро звуците на битката отекнаха през сечището и Вейлин видя как отрядът на Ал Хестиан се показа измежду дърветата и се втурна в атака. Младият благородник се различаваше лесно — беше изпреварил хората си с няколко крачки, вдигнал високо меча си, плащът му се вееше. Вейлин го чуваше как крещи на мъжете си, подтиква ги напред. Почувства се странно зарадван да види, че целият отряд е последвал Ал Хестиан: беше очаквал мнозина да побегнат.