Пое си дълбоко дъх и мразовитият въздух попари дробовете му. Вдигна лъка. Изтегли тетивата до устните си, гарвановите пера на стрелата погалиха бузата му, върхът ѝ бе насочен право към бързо приближаващата се фигура на Ал Хестиан. „Убийството е лесна работа — осъзна той, докато тетивата започваше да се изплъзва от пръстите му. — Все едно да угасиш свещ.“
Нещо изръмжа в тъмното. Нещо премести тежестта си и снегът изскърца. Нещо накара косъмчетата на тила му да настръхнат.
Познатото чувство за нередност лумна в него като огън, треперенето в ръцете му се върна. Той свали лъка и се обърна.
Зъбите на вълка бяха оголени, очите му блестяха в сумрака, козината по врата му бе настръхнала като сребърни шипове. Щом очите им се срещнаха, ръмженето отслабна, звярът се надигна от враждебната присвита поза, която бе заел, и го изгледа със същата мълчалива втренченост, която помнеше от Изпитанието на прехода преди толкова години.
Мигът сякаш се проточи. Вейлин бе пленен от взора на животното, неспособен да помръдне, а в ума му ехтеше една мисъл: „Какви ги върша? Аз не съм убиец!“
Вълкът премигна, обърна се, втурна се през снега — размазано петно от сребро и скреж — и изчезна за секунди.
Приближаващите се викове на нападателите от отряда на Ал Хестиан го накараха да се съвземе. Той се обърна и видя, че почти са стигнали скалите. На по-малко от двайсет стъпки от него се надигна фигура в самурени одежди, изопнатият дълъг лък бе прицелен право в гърдите на Ал Хестиан. Стрелата на Вейлин улучи мъжа в корема. Само след секунди Вейлин го връхлетя и заби дългия си кинжал, за да е сигурен, че онзи е мъртъв.
— Благодарности, братко! — извика Ал Хестиан, докато профучаваше покрай него, за да атакува лагера. Вейлин се втурна подире му, като захвърли лъка и извади меча си.
В лагера цареше хаос от смърт и огън. Кумбраелците може да бяха равни на Ордена в уменията си с лъка, но в близък бой им отстъпваха безнадеждно. Трупове осейваха снега между горящите палатки. Един ранен кумбраелец излезе със залитане от дима, окървавената му ръка висеше безполезна край тялото, а здравата замахна бясно с брадва към Ал Хестиан. Благородникът с лекота избегна удара и посече мъжа с меча си. Друг връхлетя срещу Вейлин, ококорен от паника и страх, и мушна с дълго копие за глигани към гърдите му. Вейлин се приведе под оръжието, сграбчи дръжката под върха и дръпна собственика му върху меча си. Един от войниците на Ал Хестиан се втурна напред и заби меч в гърдите на кумбраелеца, а крясъкът му на тържествуваща ярост се смеси с виковете на останалите, които продължиха напред, водени от Ал Хестиан, и убиваха всеки, когото срещнат.
Вейлин видя Ал Хестиан да потъва в дима и го последва. Видя го как набързо посече двама мъже. Трети се метна на гърба му, уви крака около гърдите на благородника и вдигна високо кинжала си. Метателният нож на Вейлин улучи кумбраелеца в гърба и Ал Хестиан го отхвърли от себе си, а после, докато онзи се гърчеше в болки, дългият му меч се стовари, за да разсече гръдния му кош. Благородникът вдигна меча си в безмълвен жест на благодарност и затича напред.
Касапницата стана по-ожесточена — отрядът си проправяше път през лагера и убиваше наред. Посичаха малкото кумбраелци, които все още бяха в състояние да окажат съпротива, или пробождаха онези, които лежаха ранени. Вейлин тичаше покрай низ от кошмарни гледки: войник надига отсечената глава на един кумбраелец и оставя кръвта да облее лицето му; трима се изреждат да секат мъж, гърчещ се на земята; мъже, смеещи се на някакъв кумбраелец, докато той се опитва да напъха червата си обратно в разпрания си корем. Беше виждал пияни хора и преди, но никога опиянени от кръв. След месеци на страх и несгоди войниците на Ал Хестиан си го връщаха тъпкано на своите мъчители.
Настигна Ал Хестиан и завари благородника да стои неуверено над коленичилата фигура на млад кумбраелец, момче на не повече от петнайсет години. Очите му бяха затворени, а устните му мърдаха — шепнеше молитва. Оръжията му лежаха до него, а ръцете му бяха сключени пред гърдите.
Вейлин спря да си поеме дъх и избърса кръвта от меча си. Откъм реката се чуваше звън на оръжия и викове на битка — братята му довършваха последните хора на Черната стрела. Вече просветляваше бързо и зората разкриваше ужасната гледка в лагера. Навсякъде лежаха тела, някои още потръпващи или гърчещи се от болка, ивици кръв бяха оцапали снега между горящите палатки. Хората на Ал Хестиан обикаляха сред това унищожение, ограбваха мъртвите и довършваха ранените.