— Кръвта ми ли?
— Чувството, което изпита току-що. Изпитвал си го и друг път, нали?
— Няколко пъти. Най-вече в моменти на опасност. То ме е… спасявало в миналото.
— Значи имаш късмет, че си толкова Надарен.
— Надарен ли? — Не му хареса тонът, с който тя изрече думата, в него имаше някаква тежест, която го караше да се чувства неудобно. — Това е просто инстинкт за оцеляване. Всички го притежават, сигурен съм.
— Така е, но не всички могат да чуят кръвната песен толкова ясно като теб. В музиката ѝ има нещо повече от просто предупреждение за опасност. С времето ще научиш добре мелодията ѝ.
„Кръвна песен ли?“
— Казваш, че по някакъв начин съм засегнат от Мрачното?
Устните ѝ трепнаха в нещо като усмивка.
— Мрачното ли? Ах, да, вашият народ нарича така онова, от което се бои и което отказва да разбере. Кръвната песен може да е мрачна, Берал Шак Ур, но може и да грее наистина ярко.
„Берал Шак Ур…“
— Защо ме наричаш така? Имам си собствено име.
— Хората като теб са склонни да трупат имена като трофеи. Не всички, които спечелиш, ще са толкова добронамерени.
— Какво означава?
— Моят народ вярва, че гарванът е предвестник на промяната. Когато сянката на гарвана премине над сърцето ти, животът ти ще се промени, за добро или за лошо, няма как да се предвиди. Нашата дума за гарван е Берал, а думата ни за сянка е Шак. А ти, Вейлин Ал Сорна, воин, служещ на Вярата, си Сянката на гарвана.
Усещането, което тя наричаше кръвна песен, продължаваше да звучи в него. Сега бе по-силно и макар и не неприятно, го правеше предпазлив.
— Ами твоето име?
— Аз съм Песента на вятъра.
— Моят народ вярва, че вятърът може да носи гласовете на Покойните от Отвъдното.
— Значи твоят народ знае повече, отколкото съм му приписвала.
— Това… — Вейлин обхвана с жест поляната. — Това е миналото, нали?
— В известен смисъл. Това е моят спомен за мястото, затворен в камъка. Затворих го там, защото знаех, че един ден ще дойдеш и ще докоснеш камъка, и тогава ще се срещнем.
— Преди колко време е това?
— Много, много лета преди твоето време. Тази земя принадлежи на сеорда сил и лонаките. Скоро твоят народ, марелим сил, морските чеда, ще се появят на бреговете ни и ще ни я отнемат цялата и ние ще се върнем в горите. Видях го — докато твоята дарба е кръвната песен, моята е взорът, който може да прониква през времето. Единствено когато използвам дарбата си очите ми могат да виждат — това е цената, която плащам.
— Значи използваш дарбата си сега? Аз съм… — той потърси правилната дума — видение?
— В известен смисъл. Беше необходимо да се срещнем. И ето, че се срещнахме. — Тя се обърна и тръгна обратно към дърветата.
— Чакай! — Вейлин посегна към нея, но ръката му не улови нищо, мина през робата ѝ, сякаш беше мъгла. Той се втренчи смаяно в ръката си.
— Това е мой спомен, не твой — каза му Нерсус Сил Нин, без да спира. — Ти нямаш сила тук.
— Защо е било необходимо да се срещнем? — Кръвната песен се беше извисила и накара въпроса да се откъсне от устните му. — Каква беше целта ти, когато ме призова тук?
Тя отиде до края на поляната и се обърна. Изражението ѝ бе мрачно, но не и недоброжелателно.
— Трябваше да знаеш името си.
— ВЕЙЛИН!
Той премигна и всичко изчезна — слънцето, тучната трева под ботушите му, Нерсус Сил Нин и влудяващите ѝ гатанки. Нямаше го. Въздухът бе разтърсващо студен след топлината на онзи летен ден преди безброй години, а белотата на снега го накара да заслони очи.
— Вейлин? — Беше Норта, стоеше над него и на лицето му се смесваха объркване и тревога. — Ранен ли си?
Все още седеше облегнат на камъка, сега отново обрасъл в плевели.
— Трябваше… да си почина. — Пое ръката на Норта и се надигна. Наблизо Баркус пребъркваше трупа на убития от Вейлин стрелец.
— Проследили сте ме дотук? — попита той Норта.
— Не беше лесно без Кейнис. Не оставяш кой знае каква диря.
— Кейнис ранен ли е?
— Порязали са му ръката, докато се справял с пазачите. Не е особено тежко, но ще полежи малко.
— Битката?
— Свърши. Преброихме шейсет ѝ пет кумбраелски трупа. Брат Сонрил загуби око и петима от хората на Ал Хестиан се присъединиха към Покойните. — В очите на Норта се виждаше същият онзи страдалчески поглед, който ги бе замъглил, когато бе убил за първи път човек при търсенето на Френтис. За разлика от Кейнис и останалите, той сякаш не свикваше с убийствата. Засмя се невесело. — Победа, братко.