Вейлин си спомни звука на стрелата, профучала покрай ухото му, за да се забие в Линден Ал Хестиан. „Победа… Чувствам я като най-тежката загуба.“
— Дълго ли изкара?
Норта се намръщи.
— Кой?
— Лорд Ал Хестиан. Страдаше ли?
— Още страда, бедното копеле. Стрелата не го уби. Брат Макрил не знае дали ще оживее. Питаше за теб.
Вейлин потисна една тръпка на отчаяние, изпълнено с вина. И за да намери нещо, което да го разсее, отиде до Баркус, който усърдно освобождаваше трупа на стрелеца от всякакви ценности.
— Има ли нещо, което да подсказва кой е?
— Не много. — Баркус бързо мушна в джоба си няколко сребърника и измъкна пачка документи от малката кожена чанта, метната през рамото на мъжа. — Намерих някакви писма. Може да научиш нещо от тях.
Норта взе писмата и веждите му се повдигнаха, щом прочете първите няколко реда.
— Какво има? — попита Вейлин.
Норта сгъна грижливо писмата и ги прибра.
— Това е нещо за очите на аспекта. Но мисля, че нашата малка война може би ще се разрасне извън тази гора.
Лорд Линден Ал Хестиан лежеше на постеля от вълчи кожи и дишаше с хъхрене. Кожата му беше сивкава и влажна от пот. Брат Макрил беше извадил стрелата от рамото му и бе наложил раната с билкова лапа, която да изсмуче отровата, но това имаше за цел само да успокои благородника — той не можеше да бъде спасен. Въпреки възраженията му му бяха дали насила червено цветче, което да отслаби болката, но той пак страдаше, докато отровата си проправяше път по вените му. Хората бяха вдигнали палатка за него и смрадта вътре пробуди у Вейлин спомени за мъчителното му възстановяване от джофриловия корен.
— Милорд? — каза Вейлин и приседна до него.
— Братко. — Бледа усмивка трепна на устните на младия благородник. — Казаха ми, че си подгонил Черната стрела. Хвана ли го?
— Той… сега е при своя бог — отвърна Вейлин, макар че, честно казано, не знаеше със сигурност кой е бил онзи мъж.
— Значи можем да си вървим вкъщи, а? Мисля, че кралят ще бъде доволен. А ти?
Вейлин се взря в очите на Ал Хестиан, видя болката и страха в тях, и знанието, че за него няма да има завръщане у дома, тъй като скоро ще напусне този свят.
— Да, ще бъде доволен.
Ал Хестиан се отпусна на кожите.
— Те убиха момчето, знаеш ли? Казах им да го оставят на мира, но го насякоха на парчета. То дори не извика.
— Мъжете бяха ядосани. Те много те уважават. Както и аз.
— Като си помисля, че баща ми ме предупреждаваше за теб…
— Милорд?
— Ние с него имаме много различия, много спорове. Да си призная честно, не го харесвам, макар да ми е баща. Понякога си мисля, че ме мрази, задето моите амбиции не съответстват на неговите. А амбициозните хора виждат врагове навсякъде, особено в двора, където кипят интриги. Преди да замина той ме предупреди за слухове, че нечия скрита ръка действа против мен, макар да се въздържа да каже чия е. Но ме предупреди да внимавам с теб.
„Нечия скрита ръка… Изглежда, принцесата се е потрудила добре.“
— Не мога да си представя защо би поискал да ме нараниш — продължи Ал Хестиан с дрезгав от болка глас. — Ще му кажеш за мен, нали? Ще му кажеш, че бяхме приятели.
— Ти сам ще му го кажеш.
Смехът на Ал Хестиан беше слаб.
— Не ме разсмивай, братко. В палатката ми в лагера има писмо. Написах го преди да тръгнем. Ще съм ти благодарен, ако се погрижиш да бъде доставено. То е… за една позната дама.
— Дама ли, милорд?
— Да, принцеса Лирна. — Той млъкна и въздъхна тъжно. — Идването ми тук трябваше най-сетне да ми спечели благоразположението на краля. Съюзът ни щеше да получи неговата благословия.
Вейлин заскърца със зъби, за да не се наругае за собствената си глупост. Още откакто се бе запознал с Ал Хестиан, знаеше, че описанието, дадено му от краля, е в най-добрия случай фантазьорско, но не беше осъзнал истинските причини за своята мисия. Той трябваше да отърве принцесата от една неподходяща партия.
— Принцесата сигурно е съжалявала, че се отправяш към такава опасност — каза той.
— Тя е дама с невероятно силен дух. Каза, че любовта трябва да рискува всичко или да погине.
„Имам да свърша много неща и няма да търпя никакви препятствия…“ Вейлин почувства как го залива отвращение към самия себе си. „Принцесо, двамата с теб убихме един много добър човек.“
— Имам по-малък брат, Алуциус — каза Ал Хестиан. — Бих искал той да получи меча ми. Кажи му… кажи му, че ще е най-добре да го остави в ножницата. Намирам, че войната не ми е много по вкуса… — Той млъкна и лицето му се напрегна, когато болезнена тръпка премина по тялото му. — Лирна… Не ѝ казвай как стана… — Задави се, изпадна в болезнени спазми и по брадичката му потече кръв. Вейлин посегна към него, но можеше само да гледа безпомощно, докато Ал Хестиан се гърчеше върху кожите. Неспособен да понесе гледката, Вейлин избяга от палатката и откри брат Макрил край огъня, с манерка в ръка, да се налива с „приятеля на братята“.