— Никаква надежда ли няма? — рече умолително Вейлин. — Нищо ли не можеш да направиш?
Макрил почти не го погледна.
— Дадохме му толкова червено цветче, колкото можехме. Ако го преместим, ще умре. Някой лечител от Петия орден би могъл да облекчи смъртта му, но дори и те не могат да я предотвратят.
Вейлин трепна, когато от палатката зад него се разнесе вик на болка.
— Вземи. — Макрил му протегна манерката си. — Това ще притъпи слуха ти.
— Не можем да го оставим да страда така.
Макрил вдигна очи и срещна погледа му. Подозрението още си беше там, инстинктивното му знание за вината на Вейлин. След миг отклони поглед и понечи да се надигне.
— Ще се погрижа за това.
— Не. — Вейлин се обърна към палатката. — Не… това е мое задължение.
— Яремната вена. Това е най-бързият начин. Съмнявам се, че изобщо ще усети срязването.
Вейлин кимна и влезе в палатката. Краката му бяха отмалели. „Значи кралят все пак ме направи убиец…“
Очите на Ал Хестиан бяха изцъклени и разфокусирани, докато Вейлин коленичеше до него, и се оживиха само когато зърнаха блясъка на ножа. Имаше миг на страх, после въздишка, дали на тъга, или на облекчение, Вейлин никога нямаше да узнае. Ал Хестиан срещна погледа му, усмихна се и кимна. Вейлин хвана главата му в ръка и опря острието в шията му.
Ал Хестиан заговори, изцеждаше думите през нова гримаса на болка:
— Радвам се… че си ти… братко.
3.
— И тези писма бяха открити в трупа на този Черна стрела?
Ръцете на аспекта лежаха разперени върху писмата пред него като два бледи паяка, а дългото му лице бе напрегнато, докато се взираше нагоре към Вейлин и Макрил. Вейлин предполагаше, че двамата сигурно изглеждат ужасно, мръсни и уморени от дванайсетдневното пътуване от Мартиш, но аспектът сякаш не се интересуваше от външния им вид. След като изслуша докладите им, поиска писмата и ги прегледа бързо.
— Смятаме, че онзи мъж може да е бил Черната стрела, аспект — отвърна Вейлин. — Няма как да знаем със сигурност.
— Да. Може би следващия път не бива да бързаш толкова със смъртоносния удар, братко.
— Бях небрежен. Извинявам се, аспект.
Аспектът прие това признание с едва доловимо поклащане на главата.
— Разбирате ли важността на тези писма?
— Сендал ни ги прочете — каза Макрил.
— Някой извън Ордена чу ли го?
— Онази нощ дадохме на мъжете на Ал Хестиан двойна дажба ром. Съмнявам се, че са могли да чуят каквото и да било.
— Добре. Предайте на братята следното: не бива да обсъждат това с никого, включително и един с друг. — Той събра писмата и ги сложи в здрава дървена кутия на писалището си, затвори я хубаво и я заключи с тежък катинар. — Сигурно сте уморени, братя. От името на Ордена ви благодаря за службата ви в Мартиш. Брат Макрил, вие сте утвърден за брат-командир. Засега ще останете при нас. Понастоящем инструктор Солис командва един отряд на южния бряг, тамошните контрабандисти са започнали да оказват твърде ожесточена съпротива на кралските акцизни агенти. Вие ще поемете уроците му. Сигурен съм, че помните достатъчно за боя с меч, за да го преподавате.
— Разбира се, аспект.
— Брат Вейлин, явете се в конюшнята в осем сутринта. Ще ме придружите до двореца.
— Честито, братко — каза Вейлин, докато вървяха към тренировъчния плац, където се бе настанил на лагер полкът на Ал Хестиан. В казармите нямаше свободно място, затова аспектът им бе разрешил да останат в Дома на ордена. Вейлин подозираше, че в града не са осигурили нищо за тях, защото кралят не е очаквал да се върнат.
Макрил спря и го изгледа изпитателно, без да каже нищо.
— Командир и инструктор — продължи Вейлин, смутен от мълчанието на следотърсача. — Впечатляващо постижение.
Макрил пристъпи към него и ноздрите му се издуха, докато вдишваше. Вейлин устоя на импулса да посегне към ловджийския си нож.
— Никога не съм харесвал миризмата ти, братко — каза Макрил. — В нея има нещо не съвсем естествено. Защо? — И без да чака отговор, се обърна и се отдалечи, набита фигура в сумрака. Нададе късо остро изсвирване и песът му се появи от сенките и заприпка край него, докато той вървеше към цитаделата.