След работата последва нова тренировка. Този път Солис им показа серия движения, които трябваше да повтарят. Ако някой сбъркаше, трябваше да направи една обиколка на плаца. Отначало правеха доста грешки и тичаха много, но постепенно взе да им се получава.
Щом започна да се смрачава, Солис обяви край и ги поведе към столовата. Вечеряха хляб и мляко. Почти не говореха, защото бяха твърде уморени. Баркус изръси няколко шеги, а Дентос разправи история за друг от чичовците си, но почти не събуди интерес. След вечеря Солис ги накара да тичат по стълбите до стаята и ги строи, задъхани, потни и изтощени.
— Първият ви ден в Ордена изтече — обяви инструкторът. — Според нашите правила може да си тръгнете на сутринта, ако искате. Оттук нататък само ще става по-трудно, така че помислете добре.
След това ги остави, задъхани и замислени за сутринта.
— Дали ще има яйца за закуска? — зачуди се Дентос.
По-късно Вейлин се въртеше в леглото и не можеше да заспи, въпреки изтощението. Баркус хъркаше, но проблемът не беше в това. Главата му беше изпълнена с огромната промяна в живота му, настъпила в рамките на един ден. Баща му го беше зарязал и го бе натикал в това място с побоища и смъртоносни уроци. Очевидно баща му го мразеше, явно Вейлин беше спомен от мъртвата му жена, който бе по-добре да изтика настрани. Е, и той можеше да мрази. Омразата беше лесна и щеше да го храни при липсата на майчина любов. „Верността е нашата сила.“ Вейлин сдържа подигравателния си смях. „Нека верността е твоята сила, татко. Моята ще е в омразата ми към теб.“
Някой плачеше в тъмното и подсмърчаше в сламената възглавница. Норта? Дентос? Кейнис? Нямаше как да познае. Хлипането беше тъжен и самотен контрапункт на монотонното хъркане на Баркус. И Вейлин искаше да поплаче в самосъжаление, но сълзите не идваха. Лежеше, буден и неспокоен, а сърцето му блъскаше толкова силно, редувайки омраза и гняв, че сякаш щеше да изскочи през ребрата му. Паниката го караше да тупти още по-бързо, а по челото и гърдите му изби пот. Беше ужасно, непоносимо, трябваше да излезе, да се махне от това място.
„Вейлин.“
Глас. Дума, изречена в тъмнината. Ясна и истинска. Сърцето му се успокои мигновено и той седна и огледа сенчестата стая. Не се боеше, защото познаваше гласа. Беше на майка му. Сянката ѝ бе дошла да го утеши и да го спаси.
Тя не проговори. Вейлин напряга уши цял час, без да чуе други думи. Но знаеше, че я е чул. Тя бе дошла.
Отпусна се на бодливия сламеник и умората най-сетне взе връх. Хлипането беше престанало и дори Баркус сякаш хъркаше по-тихо. Вейлин се отпусна и потъна в спокоен, лишен от спомени сън.
2.
Вейлин уби за пръв път човек една година след като влезе в Ордена. Година на сурови уроци, преподавани от сурови учители — в безкрайна измъчваща рутина. Ставаха в пет и хващаха меча, размахваха дървените остриета с часове, удряха стълбовете, опитваха да парират атаките на инструктор Солис и повтаряха все по-сложните комбинации от движения. Вейлин продължаваше да е най-добър в отбиването на ударите, но инструкторът продължаваше да намира нови начини, с които пробиваше защитата му и го поваляше, насинен и ядосан, на земята. Бяха усвоили урока да не се втренчват в очите на противника, но Солис разполагаше с множество трикове.
Фелдриан беше изцяло посветен на упражнения с меч, а илдриан беше денят на лъка. Инструктор Чекрил, мускулест спокоен нилсаелец, ги учеше да изстрелват стрели с момчешките си лъкове.
— Ритъмът, момчета, всичко е в ритъма — повтаряше той. — Постави, опъни, стреляй… Постави, опъни, стреляй…
Вейлин изпитваше проблеми с овладяването на лъка. Оръжието се опъваше мъчно и прицелването беше трудно, освен това пръстите му се прежулваха от тетивата и изпитваше болки в неукрепналите си ръце. Стрелите му често удряха ръба на мишената или направо я пропускаха. Боеше се от деня, в който щеше да дойде Изпитанието на лъка и трябваше да забие четири стрели в центъра на мишената, от двайсет крачки, за времето, необходимо на един шал да падне на земята. Задачата му се струваше непосилна.
Дентос бързо се доказа като най-добрия стрелец и стрелите му рядко пропускаха центъра.
— Май и преди си стрелял, момче — каза инструктор Чекрил.
— Да, учителю. Чичо ми Дрелт ме научи. Бракониерстваше в горите на васалния лорд, дорде не му резнаха пръстите.
Вейлин се дразнеше, че Норта се очертава като втори в стрелбата — стрелите му попадаха в мишената с неприятна постоянност. Напрежението между двамата растеше и се подхранваше от арогантността на русокосия. Той се подсмихваше при провалите на останалите, обикновено зад гърба им, и постоянно говореше за семейството си, за разлика от другите. Разказваше за земите им, за множеството имения и за времената, когато бе излизал на езда и лов с баща си, който според твърденията му беше Пръв министър на кралството. Баща му го бе научил да си служи с лък. Дълъг тисов лък на кумбраелците, а не съставният от рог и ясен, предпочитан от Ордена. Норта смяташе, че дългият лък е по-добър, защото баща му го бил казал. Бащата на Норта явно се имаше за голям разбирач.