Стаята в кулата, която Вейлин бе делил с другите толкова много години, сега бе заета от нова група ученици, затова трябваше да лагерува с полка. Намери братята си скупчени около огъня да развличат Френтис с разкази за пребиваването си в Мартиш.
— … мина през двама души — тъкмо казваше Дентос. — Една-едничка стрела, кълна ти се. Никога не бях виждал такова нещо.
Вейлин се настани до Френтис. Белег, който лежеше свит в краката му, се надигна и дотича при него да подуши ръката му, търсейки ласка. Вейлин го почеса зад ушите и осъзна, че робската хрътка му е липсвала много; но не съжаляваше, че я беше оставил. За нея Мартишката гора щеше да е хубаво място за игра, само че според Вейлин тя вече бе вкусила достатъчно човешка кръв.
— Аспектът ни благодари за службата — каза им той, като протегна ръце към огъня. — Не бива да обсъждаме писмата, които видяхме.
— Какви писма? — попита Френтис. Баркус го замери с полуизядена пилешка кълка.
— Каза ли къде ще ходим сега? — попита Дентос и подаде на Вейлин чаша вино.
Вейлин поклати глава.
— Аз трябва да го придружа до двореца утре.
Норта изсумтя и отпи голяма глътка вино.
— Човек няма нужда от Мрачното, за да види бъдещето ни. — Говореше високо и завалено, брадичката му бе оцапана в червено от разлятото питие. — Напред към Кумбраел! — Изправи се и вдигна високо чашата си. — Първо гората, после васалията. Ще отнесем Вярата на всичките проклети Отричащи копелета. Независимо дали им харесва, или не!
— Норта… — Кейнис посегна да го дръпне надолу, само че той се отърси от ръката му.
— Не е като да не сме избили вече достатъчно кумбраелци, нали? Аз самият убих десет в онази скапана гора. Ами ти, братко? — Той се олюля към Кейнис. — Бас държа, че можеш да ме надминеш, а? Поне два пъти повече, бих казал. — Обърна се със залитане към Френтис. — Трябваше да си там, момчето ми. Къпахме се в повече кръв и от твоя приятел Едноокия.
Френтис се намръщи и понечи да се надигне и Вейлин го сграбчи за рамото.
— Пийни си още едно, братко — каза на Норта. — Ще ти помогне да заспиш.
— Да спя ли? — Норта се смъкна обратно на земята. — Напоследък не съм го правил много. — Протегна чашата си към Кейнис да му налее още и се втренчи навъсено в огъня.
Известно време седяха в неловко мълчание и Вейлин беше благодарен за разсейването, осигурено им от един войник край съседния огън. Мъжът бе намерил отнякъде мандолина, може би задигната от трупа на някой кумбраелец в гората, и свиреше на нея доста умело. Мелодията беше звучна, но печална, и целият лагер притихна, за да послуша. Скоро около свирача се бяха струпали слушатели и той запя песен, в която Вейлин позна „Жалбата на воина“:
Мъжете заръкопляскаха бурно, когато свърши, и завикаха за още. Вейлин си проправи път през малката тълпа. Свирачът беше на двайсетина години, с мършаво лице. Вейлин позна в него един от трийсетте избраници, участвали в последната битка в гората; на челото му имаше зашита рана. Вейлин се помъчи да си спомни името му, но със срам осъзна, че не си е дал труда да научи имената на никой от войниците които бяха обучавали. Може би и той като краля не бе очаквал да оцелеят.
— Много хубаво свириш — каза му.
Мъжът се усмихна нервно. Войниците така и не бяха преодолели страха си от Вейлин — малцина се опитваха да говорят с него, а повечето се стараеха да избягват погледа му.
— Чиракувах при един менестрел, братко — каза мъжът. Акцентът му бе по-различен от този на другарите му, изговаряше думите ясно и си личеше, че е получил някакво образование.
— Тогава защо си войник?
Мъжът сви рамене.
— Учителят ми имаше дъщеря.
Събралите се мъже се засмяха разбиращо.
— Както и да е, мисля, че добре те е обучил — каза Вейлин. — Как се казваш?
— Джанрил, братко. Джанрил Норин.
Вейлин зърна в тълпата сержант Крелник и викна:
— Вино за тези мъже, сержант. Брат Френтис ще ви отведе при инструктор Грейлин в избите. Кажете му, че аз ще поема разходите, и се погрижете да ви даде от качественото.
Сред мъжете се разнесе благодарно мърморене. Вейлин измъкна кесията си и пусна няколко сребърника в ръката на Джанрил.
— Свири още, Джанрил Норин. Нещо по-живичко. Нещо подходящо за празненство.
Джанрил се намръщи.
— Какво празнуваме, братко?