„Милорд.“ Титлата все още звучеше странно в ушите му. Не се чувстваше като лорд, чувстваше се и изглеждаше като брат от Шестия орден. Нямаше нито земи, нито слуги, нито богатство и въпреки това кралят го бе обявил за лорд. Усещаше го като лъжа, една от многото.
Кимна на сержант Крелник и тръгна покрай строя. Откри, че му е трудно да среща множеството уплашени погледи, които го следяха. Някои мъже стояха по-изправени от други, някои бяха по-чисти, някои изглеждаха толкова слаби и отпаднали, че беше цяло чудо, че се държат на крака. И всички воняха — силна, натрапчива смрад, която Вейлин познаваше много добре. Тези мъже воняха на собствената си смърт.
Той продължи покрай строя, докато нещо не го накара да спре — две очи, които не го следваха, а оставаха забити в земята. Вейлин спря и пристъпи към мъжа. Беше по-висок от повечето затворници, а и по-широк, увисналата плът на гърдите му показваше, че някога тялото му е било мускулесто, но е отслабнало от дългото недохранване. Под мръсотията, покрила ръцете му, едва личеше дълбокият белег от лошо зараснала рана.
— Още ли се катериш? — попита Вейлин.
Галис вдигна очи и срещна неохотно погледа му.
— Понякога, братко.
— Какво беше този път? Пак ли чувал с подправки?
На изпитото лице на Галис се мярна бледа отсянка на веселие.
— Сребро. От една от големите къщи. И щях да успея, ако съгледвачът ми не се беше паникьосал.
— Откога си тук?
— От месец-два. В подземията е трудно да държиш сметка на времето. Вчера трябваше да ме обесят, само че колата беше пълна.
Вейлин кимна към ръката с белега.
— Създава ли ти някакви проблеми?
— Наболява ме малко през зимните месеци. Но все още мога да изкатеря стена по-добре от всеки друг. Не се тревожи.
— Добре. Един катерач ще ми е от полза. — Вейлин направи крачка към него и задържа погледа му. — Но трябва да знаеш, че още съм недоволен от онова, което се опита да направиш на сестра Шерин, така че ако побегнеш…
— И през ум не ми минава, братко. Може да съм крадец, но думата ми е желязо. — Галис се опита да си придаде войнишки вид, изпъчи гърди и изнесе рамене назад. — Пък и за мен ще е чест да марширувам с…
— Добре, добре. — Вейлин го накара да млъкне с махване на ръка и отстъпи назад. Повиши глас, така че да го чуват всички. — Аз се казвам Вейлин Ал Сорна, брат от Шестия орден и по волята на краля командир на Трийсет и пети пехотен полк. Крал Янус благосклонно се съгласи да замени присъдите ви с привилегията да служите в Кралската гвардия. В замяна ще марширувате и ще се биете по негово нареждане през следващите десет години. Ще бъдете хранени, ще ви се плаща и ще следвате заповедите ми, без да ги подлагате на съмнение. Който бъде уличен в неспазване на дисциплината или пиянство, ще бъде бичуван. Дезертьорите ще бъдат екзекутирани.
Огледа лицата им, търсейки някаква реакция на думите си, но видя предимно безмълвно облекчение. Дори трудностите на войнишкия живот бяха за предпочитане пред още един час в тъмниците.
— Сержант Крелник.
— Милорд!
— Заведи ги в Дома на ордена. Аз имам работа в града.
Имението на благородническия род Ал Хестиан се намираше в северната част на града, най-богатия район. Състоеше се от внушителна къща от червен пясъчник с много прозорци и обширен парк, ограден от здрава стена със зловещи железни шипове. Безукорно облеченият слуга на портата изслуша въпроса на Вейлин със заучено безразличие, а после го помоли да изчака и влезе вътре за указания. Върна се след няколко минути.
— Младият господар Ал Хестиан е в градината зад къщата, милорд. Приветства ви с добре дошъл и моли да се присъедините към него.
— Ами лорд-маршалът?
— Лорд Ал Хестиан беше повикан в двореца тази сутрин. Не го очакваме да се върне до вечерта.
Вътрешно Вейлин въздъхна с облекчение. Изпитанието, което го чакаше, щеше да е още по-тежко, ако се налагаше да се изправи не само пред брата, а и пред бащата.
Щом мина през портата, завари отряд кралски гвардейци, шляещи се по ливадата. Единият държеше юздите на хубава бяла кобила. Облекчението му се изпари, щом заподозря значението на тяхното присъствие. Гвардейците му се поклониха официално, докато минаваше. Изглежда, вестта за новия му ранг се бе разпространила бързо. Той отвърна на поклона и продължи забързано, нетърпелив да свърши с това и да се върне в Дома на ордена, където можеше да се заеме с обучението на своя полк. „Моят полк“, помисли си с удивление. Беше само на деветнайсет години, а кралят му бе дал полк. И макар че Кейнис бързо му бе изброил куп прочути воини, издигнали се до команден пост на ранна възраст, на Вейлин това още му се струваше абсурдно. Беше потърсил обяснение от аспекта, докато пътуваха обратно към Дома на ордена след срещата в двореца, но въпросите му бяха посрещнати с просто нареждане да следва заповедите. Загриженото мръщене на аспекта обаче му подсказа, че действията на краля са му дали много храна за размисъл.