Градините представляваха обширен лабиринт от храсти и цветни лехи, разцъфтели с настъпването на пролетта. Вейлин откри хората, които търсеше, да се крият от слънцето под един клен. Принцесата беше по-прекрасна от всякога, усмихваше се лъчезарно и отмяташе червеникавозлатистата си коса, докато слушаше как сериозният младеж на пейката до нея чете на глас от малка книга. Вейлин забеляза у Алуциус Ал Хестиан само бегла прилика с брат му — той бе хилаво момче на петнайсетина години, с деликатни, почти женствени черти и буйни черни къдрици, които се сипеха по раменете му. Носеше черно в знак на траур. Вейлин стисна здраво ножницата на дългия меч, пое дълбоко дъх и закрачи напред с цялата увереност, която успя да събере. Щом се приближи, чу напевния глас на момчето:
— Моля те, недей да плачеш повече, любима, недей да лееш сълзи за моята кончина, към небето ясно поглед ти вдигни и нека слънцето очите ти да изсуши…
Щом сянката на Вейлин падна върху тях, момчето млъкна.
— Милорд Ал Сорна! — Алуциус се надигна да го поздрави и протегна ръка, без да го е грижа за официалностите, които Вейлин също намираше за страшно досадни. — За мен е истинска чест. В писмата си брат ми говори само хубави неща за вас.
Увереността на Вейлин се сгърчи и бе отнесена от вятъра.
— Понякога брат ви беше прекомерно щедър човек, господине. — Стисна ръката на момчето и се поклони леко на принцеса Лирна. — Ваше височество.
Тя сведе глава.
— За мен е чест да те видя отново, братко. Или вече предпочиташ да те наричам „милорд“?
Той срещна погледа ѝ и растящият в него гняв заплашваше да се излее в куп неразумни думи от устните му.
— Както ви е угодно, ваше височество.
Тя се престори на замислена и поглади брадичката си. Ноктите ѝ бяха боядисани в бледосиньо и украсени с драгоценни камъни, които блестяха на слънцето.
— Мисля, че ще продължа да те наричам „братко“. Изглежда ми по-… благопристойно.
В гласа ѝ имаше едва доловима острота. Вейлин не можеше да познае дали е ядосана, все още уязвена от това, че я е отхвърлил, или просто се присмива на един мъж, когото смята за глупак, задето е подминал шанса да сподели жадуваната от нея власт.
— Добър стих, господине — обърна се той към Алуциус, търсейки някакъв изход от ситуацията. — Нещо от класиката ли?
— О, не. — Момчето изглеждаше малко смутено и бързо остави книжката, която държеше. — Дреболия.
— Не бъди толкова скромен, Алуциус — смъмри го принцесата. — Братко Вейлин, ти имаше честта да чуеш рецитал на един от най-обещаващите млади поети в Кралството. Сигурна съм, че това е нещо, с което ще можеш да се хвалиш в идните години.
Алуциус сви смутено рамене.
— Лирна ме ласкае. — Погледът му падна върху дългия меч в ръката на Вейлин и скръб помрачи лицето му, щом позна оръжието. — Това за мен ли е?
— Брат ви искаше вие да го получите. — Вейлин му протегна меча. — Помоли да го държите в ножницата.
След миг колебание момчето го взе, стисна здраво дръжката и на лицето му изведнъж се изписа ярост.
— Той винаги е прощавал по-лесно от мен. Онези, които го убиха, ще си платят. Заклевам се.
„Думи на момче — помисли си Вейлин и се почувства много стар. — Думи от легенда, от поема.“
— Човекът, който уби брат ви, е мъртъв, господине. Няма на кого да отмъщавате.
— Кумбраелците пратиха своите воини в Мартиш, нали? Дори и в момента заговорничат срещу нас. Баща ми чу за това. Кумбраелският васален лорд е пратил еретиците, които убиха Линден.
„Вестите от двореца наистина пътуват бързо.“
— Кралят се е заел с този въпрос. Сигурен съм, че ще поведе Кралството по правилния път.
— Единственият път, който ще следвам, е онзи, който води към война. — Искреността на момчето бе пламенна, в очите му блестяха сълзи.
— Алуциус… — Принцеса Лирна положи нежна ръка на рамото му, а тонът ѝ бе успокоителен. — Знам, че Линден никога не би искал в сърцето ти да тегне омраза. Вслушай се в думите на брат Вейлин: няма на кого да отмъщаваш. Почети паметта на Линден и остави меча в ножницата му, както той е пожелал.