— Ваше височество?
Тя махна с ръка.
— Няма значение. Игрите на кешет могат да продължат с дни, а някои мъдреци са посвещавали целия си живот, за да овладеят тънкостите му.
— Нещо, което, сигурен съм, вие вече сте постигнали, ваше височество.
Тя сви рамене.
— Не беше чак толкова трудно. Най-важното е гамбитът. Има само около двеста варианта, като най-успешен е Атаката на лъжеца, поредица ходове, които са замислени да изглеждат защитни, но всъщност прикриват офанзива, която носи победа само в десет хода, ако се изпълни правилно. Успехът на атаката зависи от това да съсредоточиш вниманието на противника върху един явен ход в друга част на дъската. Ключът е в тесния фокус на скритата офанзива, тя има само една-едничка цел, да премахне Учения, който може да не е най-силната фигура, но е от съществено значение за успешната отбрана. Противникът обаче е убеден, че е изправен срещу атака на широк фронт.
— Нападението срещу всички аспекти е било диверсия — каза Вейлин. — Те са искали да убият само един от тях.
— Може би един, може би двама. Всъщност, ако приложиш теорията в по-широк смисъл, може ти да си бил набелязаната жертва, а аспектите да са били страничен фактор.
— Това ли е заключението ви?
Тя поклати глава.
— Всички теории изискват някакви допускания. В този случай допускам, че който е организирал тази атака се е опитвал да уязви Ордените и Вярата. Простото убийство на аспектите, разбира се, би постигнало тази цел, но на тяхно място могат да се назначат нови, като аспект Тендрис Ал Форне, и не е нелогично да заключим, че неговото издигане вби клин между Ордените. Вредата е нанесена.
— Казвате, че цялата атака е имала за цел да издигне Ал Форне за аспект на Четвъртия орден?
Тя вдигна лице към небето и затвори очи, докато слънцето топлеше кожата ѝ.
— Да.
— Изричате опасни думи, ваше височество.
Тя се усмихна, все още със затворени очи.
— Само пред теб, а и наистина ми се иска да ме наричаш Лирна.
„Обещанието за власт не беше достатъчно — помисли си той. — Затова сега ме изкушава със знание.“
— Как ви наричаше Линден?
Имаше само съвсем кратка пауза, преди тя да се извърне от слънцето и да срещне погледа му.
— Наричаше ме Лирна, когато бяхме насаме. Приятели сме от деца. Той ми пращаше много писма от гората, затова знам колко ти се е възхищавал. Заболя ме сърцето, като чух…
— Любовта трябва да рискува всичко или да погине. — Вейлин осъзнаваше, че гласът му е натежал от гняв, а на лицето му е изписано свирепо мръщене. Също така осъзнаваше, че тя е престанала да се усмихва. — Нали така му казахте?
Макар и само за миг, но беше убеден, че по лицето ѝ премина нещо като съжаление, а в гласа ѝ за пръв път се прокрадна неувереност.
— Той страдаше ли?
— Отровата във вените му го караше да крещи от болка и да се поти с кървава пот. Каза, че ви обича. Каза, че е отишъл в Мартиш, за да спечели одобрението на баща ви и да можете да се венчаете. Преди да му прережа гърлото ме помоли да ви предам едно писмо. Изгорих го, когато давахме тялото му на огъня.
Тя затвори очи за секунда, въплъщение на красота и скръб, но когато ги отвори пак, всички чувства бяха изчезнали и отговорът ѝ бе безстрастен:
— Спазвам желанията на баща си във всичко, братко. Както и ти.
Истината го жилна като удар с камшик. Те бяха съучастници. Убийството ги оплиташе и двамата. Той може да се бе възпрял да пусне тетивата, но беше поставил Линден на пътя на фаталната стрела, точно както тя го бе пратила в Мартиш. Хрумна му, че планът на краля може да е бил такъв през цялото време — да ги обвърже с вината за едно гнусно убийство.
Сега разбра, че враждебността му към нея е самозаблуда, опит да избегне своята част от вината, но въпреки всичко откри, че се е вкопчил в това чувство. „Тя е студенокръвна интригантка и не заслужава доверие.“ Но не беше само това, той мразеше хватката ѝ върху себе си, способността ѝ без никакви усилия да заплени интереса му.
Дълбоко в очите ѝ сякаш трепна някаква искрица и Вейлин осъзна колко настойчиво се е втренчил в нея. „Страх — реши той. — Аз съм единственият, който може да я уплаши.“
Поклони се отново, а в гърдите му вината се смесваше със задоволство.
— Разрешете да се оттегля, ваше височество.
Сестра Гилма беше пълничка и дружелюбна, лесно се усмихваше и имаше яркосини очи, които сякаш непрестанно искряха от веселие.
— В името на Вярата, я по-ведро, братко! — каза тя при първата им среща и дружески го перна по брадичката. — Човек би си помислил, че всичките грижи на Кралството лежат на раменете ти. Наричат те брат Вкиснатия.