— Не съм молил за това — каза. — Никога не съм го искал.
— Желанието е нищо. Съдбата е всичко. Ти си играчка на съдбата, Берал Шак Ур.
— Аз сам ще избирам съдбата си — каза той, но думите му бяха тихи, безсилни, като на дете, опълчващо се на равнодушен родител.
Смехът ѝ бе подигравателен кикот.
— Изборът е лъжа. Най-голямата лъжа.
Жлъчното ѝ лице избледня, когато една ръка разтърси рамото му.
— Братко!
Той се събуди със сепване. Пред замъглените му очи изплува бледото разтревожено лице на Френтис.
— Пристигна вестоносец — каза брат му. — От двореца. Аспектът те вика.
Той се облече набързо, изтласка кошмара от ума си и се отправи към цитаделата. Завари аспекта в стаите му да чете свитък с кралския печат.
— Васалният лорд на Кумбраел е мъртъв — каза аспектът без никакви встъпления. — Изглежда, синът му, вторият му син, го е убил и се е обявил за лорд на васалството. Призовава всички лоялни кумбраелци и верни служители на техния бог да се стекат към него и да отхвърлят омразния потисник и еретик крал Янус. Заповядва на всички привърженици на Вярата да напуснат васалството или да бъдат справедливо екзекутирани. Според сведенията някои вече горят на кладите. — Направи пауза, взрян внимателно в лицето на Вейлин. — Знаеш какво означава това, нали?
Изводът беше очевиден, макар и смразяващ.
— Ще има война.
— Така е. Битки и кръвопролития, села и градове ще горят. — Гласът на аспекта бе горчив. Той хвърли кралското послание върху писалището си. — Негово величество е заповядал свикване на Кралската гвардия. Нашият полк трябва да е при северната порта утре по обяд.
— Ще се погрижа да стане, аспект.
— Готови ли са?
Вейлин си спомни думите на Норта и собствената си преценка за дисциплината им.
— Ще се бият, аспект. Ако разполагахме с повече време, щяха да се бият по-добре, но ще се бият.
— Това е добре. Брат Макрил ще командва разузнавателен отряд от трийсет братя, който ще съпровожда полка и ще осигурява сведения. Бих искал по-голям контингент, но военните ни части са пръснати из Кралството и няма време да призовем обратно значителен брой хора.
Аспектът се приближи, лицето му бе по-сериозно, отколкото Вейлин го бе виждал някога.
— Помни преди всичко следното. Полкът се намира под заповедите на краля, но е част от този Орден, а този Орден е мечът на Вярата. Мечът на Вярата не може да бъде опетнен с кръвта на невинни. В Кумбраел ще видиш много неща, ужасни неща. Има хора, които отричат Вярата и се кланят на фалшиви богове, но все пак са поданици на Кралството. Ще бъдеш подложен на силно изкушение да утолиш яростта си, да позволиш на войниците си да малтретират хората, които намериш там. Трябва да му устоиш. Изнасилвачите, крадците и всеки, който се отнася зле с тези хора, трябва да бъде бичуван и обесен. Ще проявяваш всяка възможна любезност към простия народ на Кумбраел. Ще им покажеш, че Вярата не е отмъстителна.
— Ще го направя, аспект.
Аспектът се върна зад писалището си и седна тежко. Сключи дългите си пръсти в скута си; слабото му лице беше изпито и уморено, а очите — печални.
— Надявах се, че до края на живота си няма да видя Кралството раздирано отново от война — каза накрая. — Ето защо се присъединихме към него, разбираш ли? Ето защо обвързахме Вярата с Короната. За мир и… — бледа усмивка изви тънките му устни — за единство.
— Аз… съмнявам се, че кралят е искал тази криза да завърши с война, аспект — осмели се да каже Вейлин.
Аспектът се извъртя рязко към него и тъгата му изчезна за миг, сменена от непоклатима увереност, която Вейлин познаваше още от момче.
— Не ни е дадено да знаем желанията на краля. Не забравяй нарежданията ми, Вейлин. Придържай се към Вярата и нека Покойните насочват ръката ти.
Полкът маршируваше под гранитносиво небе, късното следобедно слънце бе скрито от навъсени облаци, които съответстваха на мрачното настроение на мъжете. Събирането и потеглянето бяха отнели повече време, отколкото се харесваше на Вейлин, и той откри, че гневът му постепенно се разгаря, докато маршируваха към града.
— Вдигни я, малоумнико! — изръмжа на един войник, който си изпусна алебардата. — Тя струва повече от теб. Сержант, никакъв ром за този довечера.
— Слушам, милорд! — Сержант Крелник беше неизменно до него и го гледаше с предпазливо уважение. Вейлин подозираше, че сержантът не винаги е педантичен в налагането на наказанията, но предпочиташе да си затваря очите за това, макар че днес не се чувстваше особено склонен да го прави.