Стигнаха до северната порта час преди пладне. Мъжете се натръшкаха край пътя, някои мърмореха за липсата на почивка по време на прехода, но не много високо.
— Къде са всички? — попита Баркус, като огледа празната равнина. — Не трябваше ли цялата Кралска гвардия да е тук?
— Може да закъсняват — предположи Дентос. — Изпреварили сме ги, защото се движим по-бързо.
— Брат-командир Макрил може да разполага с някои отговори. — Кейнис кимна към портата, където се бе появил Макрил, водещ в галоп малкия си отряд от конни разузнавачи.
— Кралската гвардия се събира на Западния път — каза им брат-командирът, щом дръпна юздите сред облак прах. — Военачалникът заповяда да чакаме тук.
— Военачалник ли? — попита Вейлин. В Кралството не бе имало Военачалник, откакто баща му бе напуснал службата си при краля.
— Лорд-маршал Ал Хестиан беше удостоен с тази чест от краля. Той води Кралската гвардия към Кумбраел със заповеди да превземе столицата по най-бързия начин.
„Ал Хестиан… Кралят е поставил Кралската гвардия в ръцете на бащата на Линден.“ На Вейлин му се прииска да се бе срещнал с лорд-маршала, когато отнесе меча на Линден на брат му. Би дал много, за да прецени нрава на лорда, да разбере дали жадува за мъст. Ако бе така, страховете на аспекта за невинните жители на Кумбраел щяха да са съвсем основателни.
Обърна се към сержант Крелник.
— Погрижете се мъжете да не се наливат много с вода. Не палете огньове. Не знаем колко време ще сме тук.
— Слушам, милорд.
Чакаха под застрашителното небе. Мъжете се бяха скупчили да играят на зарове или хвърляне на ножове — играта на Ордена бе възприета ентусиазирано от полка. Както и в Ордена, метателните ножове се бяха превърнали в нещо като парична единица и признак на статус сред войниците, макар че Вейлин полагаше големи усилия някои други традиции като кражбите и честите свади по време на хранене да не навлязат в редиците.
— В името на Вярата, Баркус! Какво е това?
Дентос се взираше в предмета, който Баркус бе извадил от дисагите си. Беше дълъг около метър, със спирално усукана желязна дръжка и двойно острие, което блестеше неестествено на оскъдната дневна светлина.
— Бойна секира — отвърна Баркус. — Майстор Джестин ми помогна да я изкова.
Като погледна оръжието, Вейлин почувства неспокойния шепот на кръвната песен. Тревогата му се усили от онова, което знаеше за Мрачното влечение на Баркус към метала.
— Звездно сребро в острието? — попита Норта, когато се събраха да огледат оръжието.
— Разбира се, но само по ръбовете. Дръжката е куха, за да е лека. — Той подхвърли секирата във въздуха и тя се преметна, преди да падне обратно в дланта му. — Виждате ли? Мога да поразя летящо врабче с това. Пробвайте го.
Подаде оръжието на Норта, който направи няколко пробни замаха с него. Повдигна вежди от гладкото движение на острието през въздуха.
— Имам чувството, че пее. Чуйте. — Замахна пак със секирата и във въздуха се разнесе тиха, почти музикална нотка. Вейлин усети как кръвната песен стана по-пронизителна и откри, че неволно отстъпва, а в стомаха му се заражда смътно гадене.
— Искаш ли да я изпробваш, братко? — Норта му подаде секирата.
Погледът на Вейлин бе привлечен от острието, от блестящия му ръб от звездно сребро и широката глава, в която бе издълбан надпис.
— Дал си ѝ име? — попита той Баркус, без да вземе секирата.
— Бендра. На моята… На една жена, която познавах.
Норта се взря по-внимателно в острието.
— Не мога да го разчета. На какъв език е?
— Инструктор Джестин каза, че е стар волариански. Ковашка традиция е да го използват при надписване на оръжията. Не знам защо.
— Воларианските ковачи се смятат за най-добрите на света — каза Кейнис. — Говори се, че те били първата раса, която започнала да топи желязото. Повечето тайни на ковашкия занаят произхождат от тях.
— Стига игрички, братя — намеси се Вейлин, завладян от желанието да се махне далеч от това оръжие. — Погрижете се за ротите си. Уверете се, че не са успели да загубят някакво тежко снаряжение при прехода.
Мина един час, преди през портата да излезе друг отряд, двайсет мъже от Кралската конна гвардия, водени от висок червенокос младеж на впечатляващ черен жребец. Вейлин позна безупречно спретнатата фигура на капитан Смолен, яздещ редом с него.