— Стройте хората! — викна Вейлин на сержант Крелник. — И се постарайте редиците да са равни. Имаме кралски гост.
Закрачи напред да приветства принца, докато полкът бързо се строяваше по роти и заставаше мирно. Отрядът на принца спря и Вейлин се отпусна на едно коляно, свел глава.
— Ваше височество.
— Стани, братко — каза принц Малциус. — Нямаме много време за церемонии. Ето. — Подхвърли на Вейлин свитък с кралския печат. — Вашите заповеди. Този полк е на мое разположение до второ нареждане. — Озърна се през рамо и погледът на Вейлин бе привлечен от прегърбената фигура в предната редица на гвардейците, мъж с жълтеникаво лице, зачервени очи и надвиснали вежди, които свидетелстваха за продължителен период на злоупотреба с алкохол. — Мисля, че сте виждали лорд Мустор и преди — каза принц Малциус.
— Така е. Моите съболезнования за кончината на баща ви, милорд. — Дори наследникът на Кумбраел да чу тези думи, не го показа с нищо, само се въртеше неудобно в седлото и се прозяваше.
— Лорд Мустор ще дойде с нас — каза принцът. После хвърли поглед към спретнато строените редици. — Готови ли са за потегляне?
— Чакат заповедта ви, ваше височество.
— Тогава да не се туткаме. Ще тръгнем по северния път и до залез-слънце ще сме до моста на Саламурената река.
Вейлин пресметна набързо разстоянието. „Почти двайсет мили, и то по северния път, встрани от маршрута на Кралската гвардия.“ Изтика пороя от въпроси навътре в съзнанието си и кимна официално.
— Разбрано, ваше височество.
— Аз ще тръгна напред да установя лагер. — Принцът го удостои с кратка усмивка. — Ще говорим довечера. Без съмнение ще искате обяснение за всичко това.
Смуши коня си и се отдалечи в галоп, следван от отряда гвардейци. Докато минаваха покрай него, Вейлин зърна сред ездачите друго познато лице, на слаб младеж с буйни черни къдрици. Очите му срещнаха за миг очите на Вейлин и изражението му показваше, че копнее за признание, за одобрение. „Алуциус Ал Хестиан. Значи все пак ще отиде на война.“
Вейлин се извърна и закрещя заповеди.
Когато полкът стигна до дървения мост над широката Саламурена река, нощта вече наближаваше. Вейлин заповяда да вдигнат лагер и да разположат постове.
— Никакъв ром, докато това не свърши — каза на сержант Крелник, докато слизаше от Плюй и потриваше болящия го гръб. — Очаквам още няколко дни усилен ход. Не искам мъжете да бъдат забавяни от алкохола. Всеки, който се оплаква, може да се обърне лично към мен.
— Няма да има оплаквания, милорд — увери го Крелник, преди да се отдалечи с широки крачки и да закрещи заповеди с дрезгавия си глас.
Вейлин остави Плюй под грижите на един от братята на Макрил и намери отряда на принца, разположен на лагер до една върба край моста.
— Лорд Вейлин — поздрави го капитан Смолен и козирува отсечено. — Радвам се да ви видя отново.
— Капитане. — Вейлин все още бе предпазлив към капитана след ролята, която бе изиграл за срещата му с принцеса Лирна. Но все пак му се струваше грубо да го укорява за това — разбираше колко лесно може един човек да се поддаде на нейната убедителност.
— Трябва да кажа, че се радвам на възможността да бъда отново войник. — Капитан Смолен кимна към лагерния огън, където една увита в плащ фигура се взираше в пламъците и от време на време посръбваше от бутилка вино. — Имам чувството, че достатъчно дълго бях бавачка на новия васален лорд.
— Значи изисква много грижи?
— О, не. Задълженията ми се състояха главно в това да го поддържам запасен с вино и да отказвам да му доставя курва. Ако не иска едното или другото, рядко обелва дума. — Капитанът посочи издигнатата наблизо палатка. — Негово височество каза да ви поканя да влезете веднага щом пристигнете.
Вейлин завари принца приведен над една маса, вперил поглед в просната пред него карта. В ъгъла на палатката Алуциус Ал Хестиан вдигна очи от свитъка, по който пишеше.
— Братко — поздрави го топло принцът и пристъпи напред да стисне ръката му. — Хората ви постигат добро време. Не ви очаквах поне още час-два.
— Полкът марширува добре, ваше височество.
— Много се радвам да го чуя. Ще трябва да изминат още много мили, преди да свършим. — Върна се при масата и хвърли поглед към Алуциус. — Вино за брат Вейлин, Алуциус.
— Благодаря, ваше височество, но предпочитам вода.
— Както желаете.
Младият поет наля бокал вода от една манерка и го подаде на Вейлин. Изражението му бе предпазливо, но все още жадуващо за одобрение.
— Радвам се да ви видя отново, милорд.