— И аз вас, господине. — Тонът му бе неутрален, но от начина, по който Алуциус се дръпна, той разбра, че лицето му е издало мислите му.
— Би ли проверил конете, Алуциус? — попита принцът. — Скиталец става неспокоен, когато не е натимарен както трябва.
— Да, ваше височество. — Алуциус се поклони и се оттегли, като хвърли още един предпазлив поглед към Вейлин преди платнището на палатката да се спусне зад него.
— Той ме умоляваше да го взема — каза принц Малциус. — Заяви, че ще ни следва дори и да му заповядам да не го прави. Направих го свой оръженосец, какво друго можех да направя?
— Оръженосец ли, ваше височество?
— Ренфаелски обичай. Младите благородници чиракуват при опитни рицари, за да усвоят занаята. — Направи пауза, щом забеляза изражението на Вейлин. — Виждам, че споделяш неодобрението на сестра ми.
— Брат му не искаше такъв живот за него. Това бе предсмъртното му желание.
— В такъв случай съжалявам. Но един мъж трябва сам да избира пътя си в живота.
— Един мъж, да. Но той е още момче. Всичко, което знае за войната, идва от книгите.
— Аз бях само на четиринайсет, когато придружих флотата ни до Мелденейските острови. Мислех за войната като за голямо приключение. Скоро разбрах, че греша. Алуциус също ще го разбере. Именно уроците, които получаваме, ни превръщат от момчета в мъже.
— Поне обучен ли е?
— Баща му се опита да го научи да си служи с меч, но той явно е лош ученик. Помолих капитан Смолен да му покаже това-онова.
— Капитан Смолен ми изглежда добър офицер, ваше височество, но ще го сметна за услуга, ако ми позволите аз да обучавам момчето.
Принц Малциус се замисли за момент.
— Значи приятелството с единия брат се разпростира и върху другия?
— По-скоро дълг.
— Дълг. Знам нещичко за дълга. Добре, обучавай момчето, щом искаш. Макар че не мога да си представя откъде ще намериш време. Виж тук. — Той се обърна към картата. — Мисията ни, изглежда, ще се окаже тежка.
Картата изобразяваше в подробности границата между Кумбраел и Азраел, от южния бряг до планините, които образуваха северната граница с Нилсаел.
— В момента сме на лагер тук. — Принцът посочи мястото, където пътят пресичаше западния ръкав на Саламурената река. — В същото време Военачалник Ал Хестиан води Кралската гвардия по западния път към брода северно от Мартиш. Оттам ще се отправи към кумбраелската столица, без съмнение сеейки огън и ужас по пътя си. Най-вероятно ще стигне столицата до двайсет дни, може би двайсет и пет, ако кумбраелците успеят да съберат достатъчно голяма войска, за да го срещнат на бойното поле. Не се съмнявай, че щом стигне до града, той ще бъде опожарен и много невинни ще загинат в пламъците. — Принц Малциус погледна Вейлин с немигащ и втренчен поглед. — Дали Ордените на Вярата ще се радват, или ще скърбят при такъв изход, братко? Толкова много Отричащи, предадени на огъня, за да не ни безпокоят повече.
— Истинските Правоверни не биха могли да се радват на проливането на невинна кръв, ваше височество. Независимо дали става дума за Отричащи, или не.
— Тогава ще се съгласиш, че трябва да използваме всеки шанс да спрем това клане, преди да е започнало?
— Разбира се.
— Хубаво! — Юмрукът на принца удари по масата и той се отправи към платнището на входа. — Васален лорд Мустор. Моля за вашето присъствие.
На васалния лорд на Кумбраел му бе нужно малко време, за да се отзове на повикването. Небръснатото му лице бе още по-изпито и измъчено, отколкото го помнеше Вейлин. Мъжът явно бе още пиян и Вейлин се изненада от яснотата на гласа му.
— Брат Вейлин. Доколкото разбирам, трябва да ви поздравя.
— Да ме поздравите ли, милорд?
— Направиха ви Меч на кралството, нали така? Изглежда, издигането ви съвпада с моето. — Смехът му беше пълен с ирония.
— Тъкмо запознавах брат Вейлин с нашите замисли, лорд Мустор — заяви принц Малциус. — Той е съгласен с целта на нашата мисия.
— Толкова се радвам. Наистина бих предпочел да не наследявам васалство, състоящо се предимно от пепел и трупове.
— Така е — промърмори принцът и се върна при картата. — Васален лорд Мустор беше достатъчно любезен да ни снабди с, както смята той, сигурна информация за разположението на силите на неговия брат узурпатор. Макар че Военачалникът без съмнение очаква да го намери в столицата на Кумбраел, лорд Мустор е уверен, че всъщност ще го открием тук. — Пръстът му почука по една точка на север, тесен проход в Сивите чукари, планинската верига, която образуваше естествена граница между Кумбраел и Азраел.
Вейлин се взря внимателно в картата.